— Какви кучета?
Ала никой не я слушаше.
— Ще я разкъсат на парчета! — продължаваше да крещи жената, но този път включи и юмруци, опитвайки се да удари с тях ушите на мъжа си. — И тогава какво ще правим?
Мариам стоеше пред мечата клетка и ги наблюдаваше от високо — жалко, треперещо създание в подгизналия кожен жакет и панталоните, с фалшивите кравешки рога, свличащи се над очите й. И изведнъж я осени мисълта, че мъжете, които беше видяла през деня, изобщо не са й мислели доброто. Градът, който само до преди няколко минути беше изглеждал като място на свободата, изведнъж придоби зловещ вид. Калдъръмените му улички започнаха да излъчват мрак и злина, полуразрушените къщи с прогнилите сламени покриви се оказаха твърде близо една до друга. Зад тях откъм планината се свличаше тънка мъгла, разстилаща се на тесни гранки през боровите гори подобно на армия от духове.
И тогава Мариам разбра, че ще я убият.
— Баста! Просто нямаме избор, капито? — изрева внезапно синьор Грисани, силно пребледнял, и бутна жена си толкова силно назад, че тя една не падна. — А ти — кимна към Мариам — ела с мен!
В ръцете му тя зърна пръчка с остър метален връх, от онези, с които селяните подкарваха добитъка си.
— Къде отиваме? — запита тя, изпълнена с лошо предчувствие. Но той не отговори, просто я сръга с пръчката по посока на града. Тя видя, че ръцете му треперят. Защо не беше побягнала още в онзи миг, защо не се беше втурнала в мрака към гората, докато все още можеше?
Защо? Защо!
Но дългите години, прекарани в робство, годините, в които премина от дете в жена и накрая в изрод, си бяха взели своето. Мариам знаеше, че подобна мисъл тогава дори не й беше хрумнала. С приведена глава, тя покорно беше тръгнала пред него.
Беше преминала през града като на сън, толкова замаяна, че почти не виждаше къде отива. Жените я наблюдаваха мълчаливо от праговете на вратите си или иззад кепенците на прозорците си и уплашено се дръпваха назад всеки път, когато тя обръщаше към тях голямата си тромава глава все така украсена с рогата, и бързаха да приберат децата си, като че ли тя щеше да ги нападне. Наистина ли ме мислят за някакъв звяр? Израженията на лицата им й отговориха — да, наистина я мислеха за звяр. Тя беше чудовището, което яде овцете им и краде децата им. Тя беше създанието, живеещо в мрачната сърцевина на най-дълбоките им гори и което се криеше в най-пустите планини, в пещери, пълни с кокали. Тя беше чудовището, за което техните деди им бяха разказвали край огнищата в тъмните зимни вечери; чудовището, което бяха виждали само в кошмарите си.
Когато стигнаха до мечата яма, здрачът беше преминал в мрак. Ямата беше обградена с ограда от подострени колове, зад които я чакаха мъжете със сурови, непреклонни лица. Отнякъде се чуваше ръмжене на кучета.
Синьор Грисани бутна силно ужасеното момиче и промърмори:
— Ще се оправиш.
Мъжете, които бяха дошли да я вземат, започнаха да я обграждат. Мариам се обърна към Грисани и го изгледа умоляващо, но напразно. Изведнъж настана невиждана суматоха с какофония от лаещи кучета и крещящи мъже, а после през стената от тела около нея нечия ръка пъхна в нейната нещо студено и твърдо. Нож.
А после, докато се усети какво става, тя се озова в ямата и мъжете пуснаха кучетата. Бяха три. Първото, което беше най-едрото, й налетя веднага. Не беше особено голямо, но беше здраво и набито, от онзи вид, който мъжете обучаваха за борба. През мъглата на ужаса тя го видя как скача като на пружина, близо метър във въздуха, насочило се към гърлото й, но тя беше толкова висока, че кучето успя да стигне едва до гърдите й. Мариам вдигна ръка, за да се защити и усети как зъбите му разкъсват плътта й, но още от първия път го удари с такава сила, че то полетя към другия край на ямата и падна със скимтене на земята.
Още не успяла да дойде на себе си и мъжете пуснаха и другите две кучета. Тя се опита да удари и тях с юмрук така, както беше направила с първото куче, ала този път самата тежест на задружната им атака беше толкова голяма, че тя изгуби равновесие и изпусна ножа. Приведе се, за да го вдигне, но беше нападната от първото куче. Този път то не скочи към гърлото й, а с ръмжене се насочи към краката й, целейки се в глезените й. И през цялото това време някъде отвъд ямата до нея достигаха виковете и ревовете на мъжете, докато тя скачаше и подритваше, опитвайки се да изрита животното, благодарна, че поне тази част от тялото й беше защитена от тежките кожени ботуши.
Пронизваща болка — първо в едната част на задницата й, а после и в бедрото й — й подсказа, че другите две кучета са я нападнали отзад. Мариам се завъртя, но двете животни не я пускаха, забили дълбоко зъби в плътта й. Тя се опита да ги прогони с юмруци, но ъгълът на ударите й беше твърде неудобен, за да замахне както трябва. Ръцете й обикаляха само главите им, затова в един миг на вдъхновение тя се опита да докопа слабите места на едно от кучетата — очите и ушите му. Палецът й най-сетне откри едно око — нямаше представа на кое от двете. Натисна с все сили. Усещането беше странно, сякаш беше натиснала гроздово зърно, което изведнъж се пръсна. Със силен вой съществото я пусна. Падна на земята и побягна, скимтейки към оградата, с кръв, бликаща от едното му око.