Вече останаха само две кучета, но Мариам започна да се уморява. Приливът на почти свръхчовешка сила, която я беше изпълнила при влизането й в ямата, постепенно се отичаше. От задницата и бедрото й, там, където кучетата бяха забили зъбите си, шуртеше кръв. Кръв капеше и от раните по ръцете й. Усетили миризмата на кръв, двете останали кучета изпаднаха в истински бяс. Когато тя вдигна ръце, за да се защити, зъбите им разкъсаха плътта й. Мариам успя да отметне едното от себе си, но доловило слабостта на жертвата си, то се върна още по-ожесточено и й се нахвърли отзад.
Краката на Мариам се подкосиха. Тя се свлече на колене върху твърдата земя. Това е то, спомняше си сега как тогава си беше помислила, този път вече ще ме убият. И тази мисъл й донесе донякъде облекчение. Хилещата се, крещяща тълпа също усещаше, че краят й е близо — макар и слабо, въпреки силните удари на сърцето си, тя чуваше виковете им. По-скоро чувстваше, отколкото виждаше лицата им — очите, пълни с омраза, тънката, опъната от недохранване кожа върху скулите им, зейналите уста, летящата наоколо слюнка, почернелите остатъци от зъби.
Краката й изведнъж натежаха, сякаш вече не бяха нейните — всяко тяхно движение й представляваше истинско усилие. Но някак си, макар че и тя не знаеше точно как, сигурно бе успяла да нанесе удар на едно от кучетата, защото по-дребното от тях се отдалечи със скимтене и куцане, опитвайки се да оближе една от лапите си.
Вече беше останало само едно куче — най-голямото и най-жестокото. С един последен, напразен опит да се спаси, тя се опита да се изправи на крака, ала беше твърде бавна, твърде непохватна за него. Кучето скочи. Мариам се стовари на земята като повалено дърво и остана така, опитвайки се да прикрие глава с ръцете си. Не усещаше никаква болка — единствено ръмженето на животното, подготвящо се за решителната атака, отвратително миришещия му топъл дъх върху лицето си, металния вкус на собствената й кръв върху устните й.
И тогава го почувства. Нещо твърдо и студено под бузата си. Ножът. Челюстта на кучето вече се беше сключила около едната й ръка, но някак си тя успя да освободи другата. Пръстите й достигнаха дръжката на ножа и с един последен прилив на енергия тя насочи острието нагоре и замахна на сляпо, просто по посока на кучето. И се възцари тишина. Мариам усети как животното се поклаща, а после пада почти без звук върху рамото й, с потрепващо в предсмъртни конвулсии тяло и нож, забит в гърлото.
ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
В следващото село се случи отново. Както им беше обичаят, бяха разположили лагера си в края на маслиновата горичка, на известно разстояние от градчето, близо до морския бряг.
Намери ги Йоана, сестрата на Илкай. Станала още на зазоряване и буквално се препънала в даровете от храна, вече оставени на земята — плодовете, малките безквасни хлебчета, пет съвсем пресни яйца, глинено гърне, пълно със зехтин. Без да губи минута повече, Йоана веднага отиде да съобщи на Мариам.
Ето ги отново, точно както преди, внимателно подредени върху легло от прясно откъснати листа.
На Мариам тази работа никак не й хареса. Някой очевидно се беше промъкнал тихичко по пътечката, отвеждаща до техния лагер, при това още по тъмно. Някой беше обикалял наоколо, докато те са спели. Фактът, че непознати могат да се доберат до тях толкова лесно, без никой да се усети, я изпълни със силно безпокойство.
Но Йоана беше много щастлива от невероятния им късмет. Радваше се и сестра й Илкай. Хукнаха при другите, които заизлизаха сънливо от палатките си, но не след дълго вече се караха как да си поделят храната. Само Елена, която наблюдаваше сцената иззад тънките муселинови завеси на тяхната палатка, се досещаше какво мисли Мариам.
Тя взе хлебчето, което се падна на тях, поръси го със зехтин от глиненото гърне и се върна при Мариам под сянката на едно дърво. Беше още рано и под шарената светлина на старата маслинова горичка въздухът беше приятно хладен. В градчето по-надолу от тях се чуваше кукуригане на петел. Между варосаните къщички проблясваше морето.