— Той не е щастлив — изрече накрая.
— Не е щастлив ли? — едва ли не изплю думата Карю. — Мислиш ли, че давам и пет пари за неговото щастие? Ще ти кажа нещо, Констанца, и го запомни — мисля, че този човек е луд, съвършено луд!
— Откога… — започна Констанца.
— Откога съм решил да го убия ли?
— Не! — усмихна се тя, пряко себе си. — Исках да кажа откога е така?
— Знаеш не по-зле от мен, нали? От три години, а може би и повече… Не се сещам точно. Най-малкото откакто сме във Венеция. Откакто се върнахме от Константинопол.
— Искаш да кажеш откакто той изгуби момичето, нали?
— Точно така. Момичето.
— Онази, за която мислеха, че се е удавила след корабокрушение?
— Същата — отговори мрачно Джон Карю.
— И какво стана с нея?
Карю беше наясно, че Констанца вече знае историята, че я е чувала хиляди пъти от устата на самия Пиндар, и че сега го пита само от жалост. Но въпреки това я разказа.
— Казваше се Силия Лампри. Баща й беше капитан на един от търговските кораби на компанията „Левант“. Както каза и ти, мислехме, че се е удавила с този кораб, някъде в Адриатическо море. Но после стана ясно, че корабът бил нападнат от пирати. Убили баща й, както и всички останали на борда, но нея хванали и продали като робиня. Смятаме или по-скоро сме сигурни, че е станала наложница в двореца на турския султан — Карю притисна с пръсти очите си, докато пред тях не заиграха светли кръгове. — Веднъж аз самият я видях там…
— Видял си я? — вдигна очи Констанца. — Но нали подобно нещо е невъзможно? Чувала съм, че турците държат жените си по-затворени и от нашите монахини!
— О, видях я, сигурен съм в това! Въпреки че по-късно започнах да се чудя дали не е било сън. Обаче Пол… Пол не успя да я види. Пробвахме какво ли не… — Замълча. — А после валиде, което ще рече майката на султана, разкри всичко и… е, дълга история.
— Значи е все още жива?
— О, не, мъртва е! Или поне за Пол!
— Значи всичко това е огромна скръб, Карю — изрече бавно Констанца. — Ето защо е такъв.
— Скръб ли? О, не!
— Какво тогава?
— По-скоро ярост.
— Ярост ли? Какво имаш предвид?
— Бесен е на себе си — отвърна Карю и в мига, в който тези думи излязоха от устата му, осъзна, че всъщност това е самата истина. — Защото не успя да я спаси.
— Карю, би ли дошъл да седнеш при мен най-сетне?! — обади се Констанца с необичайна нотка нетърпимост в гласа си.
— Вече ти казах, че от това няма никаква полза!
Той притисна чело към рамката на прозореца и затвори за миг очи.
— От кое няма никаква полза? — не бяха ли водили вече този разговор? Беше твърде изтощен, за да се вълнува от това. Отнесено сви едната си ръка в юмрук и притисна с нея дланта на другата. Чуха се тихи изпуквания.
— От гледането, от чакането… — започна Констанца, като пак вдигна очи към него. — От пукането на кокалчета. За бога, Карю… — Тя остави картите на масичката, изправи се и се запъти към един от прозорците, на чийто перваз върху бяла ленена кърпа бяха поставени гарафа вино и две чаши с високи столчета. — Вино? — предложи.
— Не, благодаря — отговори Карю, все така притворил очи.
— Напоследък като че ли изгубих желание да пия.
Тя си наля чаша вино и се загледа в него над ръба на чашата. Искаше й се да му каже: Малко вино ще ти се отрази добре, прескъпи Карю. Загледа се в него, в жилавото му тяло, в разрошената дълга коса, отпусната върху раменете му, в стрелкащите се, подозрителни очи — фигура на бандит, така биха го видели повечето хора. Ако не бяха ръцете му. Изумително красиви ръце, въпреки че бяха изпъстрени — би могло да се каже по-скоро посребрени — с белези от порязване и изгаряне. Винаги можеш да разгадаеш един мъж по ръцете му. Имаше времена, при това не много отдавна, приятелю, когато ти беше този, който ходеше по вертепи и който пилееше всичко на хазарт, каза си Констанца с лека усмивка. Ти беше този, който винаги си навличаше една или друга неприятност. А сега погледни се само! Кой би повярвал, че се правиш на бавачка на собствения си господар! Брей, брей, брей… Но Констанца не беше вчерашна и за нищо на света не би изрекла на глас тези свои мисли.
— Той ще се върне. И ти го знаеш много добре — си позволи само да каже.
— Трябва да се прибере! Ако не се прибере преди Амброуз, с мен ще бъде… — думите се изплъзнаха от устата му, преди да успее да ги спре.
— Ще бъде какво? — повдигна Констанца перфектно оформените си вежди.