— Ще бъде свършено! Ето това ще стане, Констанца! — без да отваря очи, Карю простена. — Ще бъде напълно свършено!
Но следващият въпрос на Констанца — „Кой е този Амброуз?“ — застина на устните й, защото откъм отворения прозорец се чу скърцане на гондола и удрянето й в стъпалата на двореца. След това се чуха мъжки гласове, недоволни и раздразнени, но все още неагресивни, а после плясък на някакъв тежък предмет, падащ във водите на канала.
Констанца се върна при масичката си и започна отново да реди картите — чаши, мечове, монети, тояги. Магьосникът. Отново. При всяко раздаване все тази карта. Дори и да забеляза, че този път ръцете й не бяха така чевръсти, Карю не каза нищо. Но гласовете заглъхнаха. Никой не се интересуваше от тях.
— Дио буоно!
— Реших, че е той.
— Аз също.
Двамата се спогледаха и всеки съзря проблясък на тревожност в очите на другия.
— Ти няма от какво да се страхуваш, Констанца… — започна той.
Тя бързо сведе очи и промърмори:
— Знам.
— Няма да му позволя…
— Кой, Пол ли? Той никога не би направил подобно нещо. Не и с мен.
Джон Карю отвори уста да каже нещо, но после размисли и я затвори. Не искаше да й дава повод пак да се опитва да пита за Амброуз. И без това вече беше казал прекалено много. Амброуз Джоунс беше част от неговия личен план. И Карю без съмнение щеше да загази, ако всичко се разкриеше преждевременно. Вече е прекалено късно да се отказвам, помисли си Карю и потрепери. Амброуз щеше да бъде или неговото спасение, или неговият край. А като си знаеше късмета, може би и двете.
Колко още чакаха, той нямаше никаква представа. От време на време чуваше познатия ясен звън от камбаната на новата църква от другата страна на Канале Гранде — „Санта Мария Маджоре“, да отбелязва поредния четвърт час. По някое време, в разгара на нощта имаше усещането, че в крайна сметка беше заспал. Но когато дойде на себе си, се оказа все така на перваза на прозореца, обгърнат от нощния мрак. От свещите бяха останали само дребни парченца. Восъкът се стелеше подобно на паяжини от тежките сребърни свещници на стената от двете страни на прозорците, образувал перлени твърди локви върху плочите под тях.
В другия край на стаята Констанца седеше все така на леглото и редеше своите карти. Спеше ли някога тази жена? Карю огледа внимателно куртизанката под рехавата светлина. На колко години ли беше? Трудно можеше да се определи. Неговият господар — Търговецът от компанията „Левант“ Пол Пиндар, я наричаше „Сфинкса“, твърдеше, че нямала възраст.
Джон Карю обаче, човек, практичен до мозъка на костите си, знаеше, че Констанца беше към края на трийсетте, а може би и по-стара. Значи достатъчно, но не много. Загледа се в нея как нарежда картите. Беше облечена в робата, която Пиндар й подари, когато се върнаха от Константинопол — безръкавна дълга мантия на османска дама от висок ранг, изработена от кървавочервена дамаска, върху която със златна нишка бяха избродирани лалета. Констанца носеше тази роба отворена до кръста. Под нея се виждаше дамска риза от батиста, но толкова фина, че приличаше на прозрачна коприна, бродирана по деколтето и на маншетите с дребни бисери. Никакви бижута. Тъмната й коса се стелеше по раменете й. Това беше единствената жена в целия християнски свят, към която Карю питаеше — още от първия миг, в който я видя — нещо, подобно на респект. Дотолкова, че никога не се беше замислял какъв ли би бил вкусът й, ароматът й. Е, поне не много често.
Уловила погледа му, Констанца вдигна очи.
— Изглеждаш така, сякаш си спал.
— Не съм много сигурен. Може и да съм спал — рече той и се протегна. — А ти?
— Кой, аз ли? Не — отговори с усмивка тя.
— Според теб защо правим това? — попита той и въпросът му изненада и самия него.
— Кой да ти каже? — повдигна рамене тя. — Защото го обичаме? — Наклони леко глава. — Или защото, противно на привидните разлики, ние с теб си приличаме?
Дори и да забеляза присмеха в погледа й, Карю не се хвана.
— Не се ласкай! — промърмори мрачно.
Констанца отвори леко уста от изненада, а после внезапно отметна глава и се разсмя — с истински, сърдечен, весел смях.
— Ето, виждаш ли? Тъкмо това казвах и аз. Е, заради това, Карю, сега наистина ще ти гледам!
Пак размеси картите и той я видя как гледа съсредоточено подредбата, която се очерта върху малката сгъваема масичка пред нея. Цък. Пак издаде този звук с език, опрян в зъбите.
— Какво има? — попита Карю.
— Какво… — започна тя, но после бързо събра картите и сякаш излезе от някакъв много дълбок сън. — Не, не… няма нищо. Пак ще опитаме. Ето, този път ги размеси ти!