Тогава обвинили Вомилкар, че бил моралният извършител на убийството, но Югурта сварил да му помогне да избяга в Африка, преди да го заловят и го дадат под съд. Не ще и дума, че за това бягство помогнали и „приятелите“ му. Тази негова постъпка не бивало да се узнае, главно защото тогава всичките му поданици и всичките му престъпни оръдия биха загубили вяра в сатанинските му способности.
След това негово предизвикателство Сенатът му наредил да напусне пределите на Италия. Тъкмо когато се озовал отвъд стените на Рим, слънцето изгрявало. Черният владетел се извърнал по едно време назад и дълго гледал красивата столица на света, огряна от Аполон! Поклатил презрително глава и казал:
— О, продажен град! Скоро ще престанеш да съществуваш, ако се намери подходящ купувач!
Щом си заминал, Рим веднага изпратил подире му консула Спор Калвиний да завърши войната. Но хитрият африканец кога с нападения, кога с отстъпления, кога с разни предложения и безкрайни преговори за мир накарал противника си да изгуби цяла година време, без да постигне никакъв резултат. И тогава мнозина в Рим отдали тези неуспехи не на нехайството или на неспособността на консула, а на парите на нумидиеца.
След като изтекла годината му, консулът Калвиний се завърнал в Рим и оставил на свое място брат си Авлий за заместник-консул. Но Авлий нямал нито глава, нито военен опит.
Тогава Югурта подкупил много от офицерите — хилядници и стотници — и много от войниците на Авлий и заповядал нощна атака срещу римския лагер. Поражението на римляните било пълно. Но какво станало всъщност? Когато нападението на Югурта започнало, едни от подкупените офицери и войници си плюли на петите, а други преминали на страната на врага.
Победеният Авлий бил принуден да подпише унизителен договор с царя варварин (110–109 г. пр.н.е.). Но Сенатът отказал да утвърди този договор. Попречил на това пак един от народните управници, трибунът Гай Мамилий Лиментан. Този трибун предложил да се разследват всички онези, които са взели пари от Югурта и по този начин са го окуражили да се държи презрително с Рим и да воюва срещу него.
Под натиска на този народен трибун Сенатът се видял принуден да продължи войната срещу Югурта. И изпратил в Африка способния консул Метел, който в много сражения победил Югурта. А това ще рече: не се оставил да бъде подкупен!
Метел обсадил град Сотул, където се намирала хазната на Югурта. Югурта побързал да предложи преговори за мир, като изпратил на Метел 200 000 фунта сребро. Но Метел държал Югурта да капитулира. Така войната продължила. Когато изтекла годината на консулствуването на Метел, римляните изпратили на негово място легата Марий, а за квестор „лисицата“ Сула.
Когато Югурта загубил почти цялата си територия и се затворил зад стените на Цирта, Бокх, царят на Мавритания, съюзник на Югурта, изпратил посланик в Рим и поискал да му дадат короната на Нумидия. Но Сенатът му отвърнал, че щели да му сторят хатър тогава, когато и той им направи една подобаваща услуга.
А подобаваща услуга означавало намек за Бокх да им предаде Югурта. Така и станало. Марий отвел окования във вериги Югурта в Рим. Там хвърлили нумидийския цар в мрачния затвор Тулиан, където го оставили да умре от глад! По такъв жесток начин си отмъстил Рим за позора на войската на Лиментан, която Югурта накарал да премине „под ярема“, нанасяйки най-голямата обида на римляните.
И тъй черният цар имал такъв черен край — получил заслуженото за злините си. Ала никой от продажните му приятели не пострадал. Този случай бързо се забравил, както обикновено става. А достойнството и честта на страната все тъй се продавали от управниците или, както днес бихме казали — „все тъй се изкарвали на търг“.
(обратно)СУЛА ЩАСТЛИВИЯ 138–78 г. пр.н.е.
Покварата, алчността и жестокостта на римските властници може, разбира се, да се обясни с основните белези на тази власт — безотговорността и абсолютизма й; но все пак тази власт не е възникнала изведнъж. Последица е от гражданските войни; гражданските войни — от военщината; а военщината — от римското имперство. Това имперство укрепнало, сиреч покварило неимоверно много олигархията, а олигархията, за да има подкрепата на народа, покварила самия народ.
По този начин разни военачалници (победители, консули или претори), опрени на оръжието на легионите си, се стремели да свалят демократичния строй и да съсредоточат в ръцете си абсолютната „власт на един мъж“. Но за да стане притежание само на „един мъж“ тази власт, трябвало е да изчезнат другите „мъже“. Така пламнал дълъг низ от граждански войни, които разделяли хората и ги карали да се избиват помежду си. А от това разделяне и взаимно изтребление винаги народът на Италия и на провинциите понасял щетите — и когато част от него побеждавала, и когато бивала победена. Той плащал разноските за победата или поражението — както става навсякъде и всякога.