Сред тази драма, продължила около век и половина, се появил Единият, който унищожил всички останали, Октавий, и установил пожизнената си диктатура под името империя.
На тези именно граждански войни започваме историята — защото тъкмо тя ще ни даде възможност да разберем особеностите и смисъла на имперската институция. И освен това ще ни позволи да разберем, че покварата, алчността и жестокостта на владетелите на Рим не са били нещо ново и „незаконно“, а узаконяване на стара, с много дълбоки корени поквара на римската цивилизация.
Започваме от Луций Корнелий Сула (138–78 г. пр.н.е.). Той е най-свирепият и коварен звяр от периода на гражданските войни. Едновременно лъв и лисица, жесток към слабите и ласкател на силните. Най-властолюбивият, най-користолюбивият, най-сластолюбивият, най-вероломният и особено най-лицемерният от всички управлявали някога Рим. Аристократ, егоист, отмъстителен, кръвожаден, недоверчив към приятелите си и непризнателен към покровителите си, човек, който е гледал само личния си интерес и пет пари не е давал за всичко останало, за „гръмките“ думи за достойнство, чест и общо благо. „И затова — казва Плутарх — той причинил повече зло на Рим, отколкото му били причинили войните дотогава.“ Изклал десетки хиляди граждани, не само тези, които му пречели, но и които не му пречели. Колел и за удоволствие, най-вече богатите, за да им вземе имуществото.
Червенокос и синеок, с остър поглед (изпълнен със злоба!), който белотата на кожата му правела още по-страшен, Сула бил покрит целият с пъпки и затова атиняните го нарекли „брашнена мутра“. Винаги намръщен, но и винаги деен, когато пиел, ставал приветлив, но и неспособен за каквато и да е сериозна работа.
Много грабел, но още повече дарявал. Неуравновесена личност — малките простъпки наказвал с обезглавяване, но големите прощавал, като гледал само собствения си интерес.
След като унищожил съперниците си и преустроил режима — направил го още по-аристократичен, — Сула почнал да прекарва времето си в гуляи, пиянства и в компанията на шутове и артисти, като вършел най-непристойни неща, без да се срамува.
До такава степен вярвал в богинята на щастието и считал себе си за неин любимец, че се нарекъл Щастливия (Felix). И наистина, щом след толкова престъпления, сторени от него, не бил наказан с нищо, ще рече, че наистина имал късмет. А щом е имал късмет, нямал е нужда нито от съвест, нито от угризения.
Но той не е единственият, нито първият и последният щастливец от този род в римската история. Сула е обикновеният тип на щастливия римлянин, на безотговорния римлянин. Той тържествено открива периода на щастливите господари на света, онзи почти петвековен период, който завършва с разпадането на империята.
Сула е предшественик на по-сетнешните короновани зверове. По негов образец са издялани тибериевци, калигуловци, нероновци, доминициановци, хелиогабаловци. По негов образец са издялани и безбройните второстепенни властници: консули, претори, трибуни, чийто живот е низ от безчестия, и които, известни и неизвестни, съставляват един тъмен свят на зли хора, направили нещастни хиляди семейства на свободни граждани или роби, заради собственото си щастие. Един такъв „второстепенен“ злодей е бил трибунът Сулпиций, съвременник на Сула и негов съперник, водач на партията на Марий, властник, който нямал равен на себе си по подлост. Той поддържал три хиляди главорези и голям брой млади конници като телохранители, готови за всякакъв вид злодеяния — и сам ги наричал „антисенат“.
Този Сулпиций, трибунът с „антисената“ си от три хиляди главорези и няколкостотин кавалеристи, с които тероризирал хората, също така е един малък Сула, но от другия лагер, който повече по име, отколкото по дела е бил „демократичен“. Защото в основата си борбата между Марий и Сула е била борба между двама „диктатори“ с различни опори. Сула се опирал на аристокрацията, а Марий — на народа.
И така Сулпиций откривал сергия сред пазара и там продавал открито обществените длъжности и разни звания. И при всяка продажба броял, също така открито, получените пари. Този Сулпиций успял да прокара гласуването на закон, който забранявал на сенаторите да имат дълг, по-голям от 3000 драхми. Но когато той самият умрял, оставил дълг от три милиона драхми! Така че и дълговете, които правел, били един вид кражба „чрез взлом“.