Роик беше твърде добре обучен, за да зададе гласно въпрос от рода на: „Сигурен ли сте, че не е по-добре да дойда с вас, милорд?“, но, ако се съдеше по изражението му, правеше всичко възможно да му го предаде по телепатичен път.
— По-късно ще ви обясня всичко — тихо му обеща Майлс и го отпрати с успокоителен жест, или поне се надяваше да е постигнал подобен ефект.
Поведе Бел по краткия път до миниатюрното помещение, което служеше едновременно за каюткомпания, столова и зала за инструктаж на „Керкенез“, затвори и двете врати и активира заглушаващия конус. Едва доловимото жужене откъм прожектора на тавана и лекото трептене на въздуха около кръглата трапезна/конферентна маса на каюткомпанията бяха знак, че устройството работи. Обърна се и улови Бел да го гледа, леко кривнал глава на една страна, очите — питащи, устните — присвити. Поколеба се за миг. После, едновременно, и двамата избухнаха в смях. Хвърлиха се да се прегръщат, а Бел го затупа здраво по гърба.
— Проклет, проклет, проклет да си, ти дребно, нечистокръвно, вманиачено човече…
Майлс се отдръпна, останал без дъх.
— Бел, Господи! Изглеждаш добре.
— По-стар, със сигурност?
— И това, да. Но точно аз май нямам основание да го кажа.
— Ти изглеждаш страхотно. Здрав. Стабилен. Тази жена май те храни добре, а? Или поне нещо друго прави добре, във всеки случай.
— Не съм дебел обаче, нали? — разтревожено попита Майлс.
— Не, не. Но когато те видях за последен път, малко след като те бяха извадили от онази криокамера, приличаше на череп върху пръчка. Изкара ни акъла тогава.
Явно и Бел си спомняше онази последна среща не по-малко ясно от него. А вероятно и по-ясно.
— И аз се тревожех за теб. Всичко… наред ли е? Как, по дяволите, се озова тук? — Беше ли този въпрос достатъчно деликатен?
Веждите на Бел се повдигнаха леко, разчели кой знае какво изражение върху лицето на Майлс.
— В началото, след като се разделих с наемниците от Дендарии, бях малко объркан. Под твоето и на Озер командване бях служил там почти двадесет и пет години.
— Много съжалявах, че стана така.
— Не и наполовина, колкото съжалявах аз, бих казал, но не аз умрях тогава, а ти. — Бел за миг отклони поглед. — Както и други. Но никой от нас нямаше избор в онзи момент. Не бих могъл да продължа, сякаш нищо не се е случило. А и — в по-далечен план — се оказа за добро. Мисля, че без да се усетя, се бях оставил инерцията да ме повлече. Имах нужда от нещо, което да ме изрита от старите коловози. Бях готов за промяна. Е, не точно „готов“, но…
Майлс все пак си спомни къде се намират, макар да поглъщаше жадно думите на Бел.
— Сядай, сядай. — Махна към малката маса и двамата седнаха един до друг. Майлс опря ръка на тъмната повърхност и се приведе по-близо. Бел продължи:
— За кратко дори си отидох у дома. Но открих, че след четвърт столетие развяване на гащите из възлената връзка като свободен хермафродит, вече не съм в крак с колонията Бета. Хванах се на работа на няколко кораба, някои по предложение на общия ни работодател. После стигнах тук. — Бел отмахна с разперени пръсти от челото си сивеещия кестеняв бретон — един така познат жест. Бретонът, разбира се, веднага падна на мястото си, което бе още по-сърцераздирателно.
— Вече не работя точно за ИмпСи — каза Майлс.
— Така ли? Тогава за кого точно работиш?
Майлс се поколеба.
— Ами… към разузнаването съм1 — най-сетне реши той. — Заради новата ми работа.
Този път веждите на Бел се вдигнаха по-високо.
— Значи тази работа с имперското ревизорство не е прикритие за последната интрижка на секретни операции?
— Не. Истинска е. Приключих с интрижките.
Бел изкриви устни.
1
Всъщност по-точния превод на пасажа е:
— Всъщност вече не работя за ИмпСи — каза Майлс.
— Така ли? И какви са в момента отношенията ви с ИмпСи?
Майлс се поколеба.
— Ами те са… мое разузнавателно ведомство — най-сетне реши той. — Заради новата ми работа.
(Бел. Mandor)