Молеше се да не се налага да прави резки завои, за да изведе тялото си в центъра на двора, тъй като резкият завой също ускоряваше опасно снижаването. Последните петнайсет секунди трябваше да са перфектни. Не се допускаха никакви отклонения. Високите стени на дворцовия комплекс правеха плиткото приближаване невъзможно.
Изведнъж си даде сметка колко горещ и влажен бе станал въздухът — сякаш бе попаднал от хладилна камера във врящ казан. Дланите му бяха потни, когато се протегна за въжетата, и той усети прилив на адреналин. Не можеше да позволи на пръстите си да се хлъзгат.
С вертикално изправени въжета и изцяло изпънато платнище той се плъзна към центъра на двора, който му изглеждаше като игра на светлосенки. Когато освободи ръцете си, деактивира уредите на китките си, за да не го издадат светещите дисплеи.
Сърцето му заби лудо: почти стигна. Дали щеше да се справи с влажните си, хлъзгави пръсти на финала?
Изборът на точната секунда беше решаващ. Сега? Краката му бяха на петнайсет стъпки от земята. Беше сигурен, тъй като и земята, и паршутът му се струваха на еднакво разстояние от него. Не. Дори в очертанията на комплекса усложненията бяха непредвидими. Реши да изчака, докато скъси наполовина сегашното разстояние до земята.
Сега.
Дръпна двата края на въжетата до равнището на раменете си и след това с плавно движение отпусна китките си и придърпа въжетата надолу между бедрата си, като по този начин прекрати придвижването на тялото си напред. Докато потъваше надолу в оставащите няколко метра, стегна мускулите си и обърна тялото си в посока на падането, присвивайки леко колене. Две секунди преди да стъпи на земята, трябваше да реши дали да направи меко кацане с преобръщане — със свити колене и стъпала, или да се приземи в изправено положение, което означаваше да ги държи изпънати. Без много да мисли, се спря на изправено положение.
Отпусна мускулите си и стъпи върху подметките на кубинките си. Меката гума беше предназначена да не вдига шум и така и стана. Стъпи напълно безшумно върху земята, очаквайки да падне. Но не падна.
Остана на крака. Беше в центъра на двора.
Успя.
Огледа се в беззвездната нощ и забеляза само очертанията на огромния празен двор, чиято дължина беше три пъти по-голяма от широчината му. На стотина метра видя голяма бяла структура — стария фонтан, който беше отбелязан на макетите. Беше почти в средата на двора, чиято площ се равняваше приблизително на половин футболно игрище. Нямаше никакви признаци за движение — никакви признаци, че пристигането му е било забелязано.
Откопча парашута, съблече летателния костюм и бързо събра платнището от чакълестия двор. Трябваше да го скрие, преди да предприеме по-нататъшни действия. Дори в нощ без звезди не можеше да се изключи напълно вероятността някой да го забележи. Черното платнище на парашута контрастираше върху бялата настилка. Не биваше да остава дълго там.
Ами Кацарис?
Янсън се огледа. Дали Кацарис не бе пропуснал двора? Дали не е кацнал на плажа или още по-надолу? Или на пътя, който водеше към двореца? Всяка грешка можеше да е фатална — за него и за всички останали участници в мисията.
По дяволите! Отново усети прилив на гняв и страх. Най-много се вбесяваше от прекаленото самочувствие на хората, които планират подобни операции, на грешната представа на писарушките, че онова, което изглежда добро на хартия, може да се приложи на практика. Беше се поддал. А хората от екипа бяха прекалили с благоговението пред опита му да се справя с подобни задачи. Скокът изискваше изпълнение, граничещо с перфектност, а перфектността не беше възможна в този заблуден свят. Янсън се почувства безпомощен. Кой знаеше това по-добре от него? Беше невероятен късмет, че успя да стигне толкова далеч.
Мислите му баха прекъснати от слабо шумолене — звука на падащо платнище на парашут. Янсън погледна нагоре към небето. Беше Кацарис, който се приземяваше бавно. Кацна меко и безшумно се претърколи. Скочи на крака и се приближи до Янсън.
Бяха двама.
Двама печени бойци.
Успяха да стигнат до Каменния дворец — последното място, където очакваха посетители.
Бяха двама срещу цял батальон въоръжени бунтовници.
Все пак бе някакво начало.
ШЕСТА ГЛАВА