— Кой в Атина няма?
— Вземи го. Ако нещо ме задържи, ще те уведомя.
— Добра идея — отговори Агър. — Добра идея.
От кафенето на „Василисис Софиас“ Янсън видя как Агър излезе през страничния вход и тръгна надолу по улицата в посока към военноморската болница, откъдето щеше да излезе на улицата към „Каладза“.
След това забеляза и онова, което се опасяваше, че може да забележи. Малко след Агър от сивата тухлена пристройка към посолството изскочиха мъж и жена и тръгнаха в същата посока. Имаше опашка.
А писарушката не притежаваше и най-елементарни умения да я забележи.
Който и да бе подслушвал разговора им, бе разпознал псевдонима му и бе реагирал незабавно. Явно бяха предвидили възможността Янсън да се свърже с аналитика заради взаимоотношенията им.
Агър се смеси с тълпата пешеходци, които се носеха към парка „Еутериас“. Скоро върху тротоара се появиха мъжът и жената.
В „Каладза“ щеше да е прекалено рисковано. Срещата щеше да се състои на място по негов избор. Янсън пъхна няколко драхми под чашата с кафето и тръгна към Ликавитос. Ликавитос беше най-високият хълм в Атина. Обраслите му с гори склонове се издигаха над града като зелен купол. Ликавитос беше най-предпочитаното място за необичайни срещи. Той привличаше посетителите с гледката към града, от която на човек му спираше дъхът. За него бе привлекателен, тъй като високият терен изключваше възможността екип за наблюдение да заеме позиции незабелязано. Разполагаше само с малък бинокъл. Дали не беше параноя усещането му, че няма да му е достатъчен?
Въжената железница тръгваше на всеки двайсет минути от булевард „Плутарику“ във височинния район Колонаки. Отваряйки си очите на четири, Янсън се изкачи с въжената железница до върха на хълма, където на височина близо хиляда стъпки те обземаше благодатното чувство, че си избягал от непоносимия смог. Върхът бе осеян с обсерватории и кафенета. На най-високото място се издигаше малкият бял параклис „Свети Георги“ от деветнайсети век.
Янсън телефонира на Агър от клетъчния телефон.
— Промяна в плановете, старче — каза му той.
— Казват, че промяната е хубаво нещо — отвърна Агър.
Янсън замълча за миг. Дали да му каже за опашката? Слабият трепет в гласа на Агър му подсказа, че е по-добре да не го прави. Агър не знаеше как да се изплъзне от преследвачите, а всеки аматьорски опит да го направи щеше да привлече още повече вниманието им. Освен това можеше да се изнерви, да се уплаши и дори да реши да се върне в кабинета си. За предпочитане бе да му посочи маршрут, който щеше да накара преследвачите му волю-неволю да се откажат.
— Имаш ли писалка? — попита Янсън.
— Самият аз съм писалка — въздъхна аналитикът.
— Слушай внимателно, приятелю. Искам от теб да се качиш последователно на следните трамваи.
Янсън му даде подробни инструкции.
— Доста заобиколен път — каза Агър.
— Довери ми се — отговори Янсън.
Онова, което щеше да разколебае професионален преследвач, не беше физическото усилие, а малките шансове да остане незабелязан. В подобни ситуации тайните агенти предпочитаха да прекратят наблюдението, отколкото да рискуват да се изложат на показ.
— Добре — примири се Агър с глас на човек, който съзнава, че няма друг избор. — Разбира се.
— Сега слушай, след като се качиш на Ликавитос, ще тръгнеш по пътеката към театъра. Ще се срещнем пред фонтана.
— Ще ми трябва, да речем, един час?
— Добре, ще се срещнем след час.
Янсън се опита да изглежда спокоен. Гласът на Агър звучеше нервно, много по-нервно от обикновено, а това не беше хубаво. Можеше да го направи излишно предпазлив и непродуктивен до такава степен, че да се взира прекалено в несъществените неща, да притъпи способността му да разсъждава трезво.
Янсън мина покрай много приятно кафене на склона с бежови пластмасови столове, покривки с цвят на праскова и тераса с тъмносини плочки. Наблизо имаше градина с мраморни скулптури в модерен стил. В нея се разхождаха двама тийнейджъри, облечени в бели мъжки ризи, които падаха свободно около немъжествените им все още тела и се вееха насам-натам от лекия ветрец. Изкуфяла старица, която стискаше в ръка торба, пълна със стар хляб, хранеше претъпканите вече гълъби.
Янсън зае позиция в боровата гора и започна да проучва подробно хората наоколо. В неработните дни атиняните търсеха убежище тук от жегата и задушливия смог. Забеляза японско семейство. Мъжът държеше миниатюрна видеокамера с размера на апаратите за моментални снимки, свидетелство за изобретателността на битовата електроника. Мъжът снимаше съпругата си на изключителен фон — цяла Атина в краката й.