Минаха пет минути, десет, после петнайсет, все повече хора идваха и си отиваха, както изглеждаше, в случаен порядък. И все пак не всичко бе случайно. На около трийсет метра вляво под него мъж с шарена риза рисуваше пейзаж върху голям скицник с широк размах и кръгообразни движения. Янсън фокусира бинокъла си върху яките му ръце. В едната ръка държеше пастел, с който нанасяше върху скицника щрихи напосоки. Каквото и да го интересуваше, това не беше пейзажът пред очите му. Янсън се съсредоточи върху лицето му и нещо го жегна. Този човек въобще не приличаше на американците, които срещна преди това. Якият му врат, напращял през яката на ризата, студените очи подсказваха, че мъжът е професионален убиец, оръдие за стрелба. Тръпки полазиха Янсън.
Диагонално в срещуположната посока друг мъж четеше вестник. Беше облечен като бизнесмен, с очила и светлосив костюм. Янсън го разгледа внимателно: устните му мърдаха. Не четеше на глас, тъй като продължи да говори и когато погледът му се отмести. Установяваше връзка с някого. Микрофонът бе нагласен или във вратовръзката му, или на ревера. Разговаряше с някой, който имаше слушалка в ухото.
С кого?
Червенокосата жена със зелена памучна рокля? Не. След нея вървяха десет деца. Явно беше учителка и беше довела децата на излет. Никой оперативен агент не би изложил себе си на хаоса и непредвидимостта на група дечурлига.
На стотина стъпки над фонтана, където си бяха определили среща с Агър към четири часа, Янсън продължи да оглежда внимателно околността. Очите му шареха из покритите с чакъл пътеки, занемарените тревни площи и шубраците.
Изводът му бе, че вместо неопитен американски екип бяха пратили местни таланти, хора, които познаваха терена и можеха да реагират бързо.
Но какво им бяха наредили?
Продължи да наблюдава фигурите върху полегатия хълм, внимавайки за всякакви аномалии. Сега бизнесменът похъркваше с подпряна брадичка върху гърдите си, правейки се, че се е унесъл в следобедна дрямка. Само периодичното раздвижване на устните му — явно от време на време осъществяваше връзка, мърморейки в микрофона, най-малкото, за да разсейва скуката — разваляше илюзията.
Двете лица, които идентифицира, бизнесменът с вестника и художникът със скицника, без съмнение бяха гърци, а не американци. Личеше много ясно от физиономиите им, от облеклото, дори от държането им. А също по езика, на който говореше бизнесменът. Янсън не можеше да чете много добре по устните, но бе сигурен, че мъжът говореше на гръцки, не на английски.
Но, за Бога, защо го следяха? Наличието на уличаващи данни не обясняваше само по себе си предприетите действия. Янсън бе работил като агент на една от най-секретните разузнавателни служби на САЩ в продължение на двайсет и пет години. Знаеха всичко за него и внимателно го бяха наблюдавали. Ако наистина се стремеше да натрупа пари, отдавна да го е направил, при това по сто различни начина. И въпреки това явно си бяха помислили най-лошото за него.
Какво ги бе променило? Нещо, което бе направил, или което мислеха, че е направил? Дали му бе известно? Нещо, което го правеше заплаха за стратезите във Вашингтон, намиращ се на половин свят разстояние от този античен хълм в центъра на Атина.
Дали още някой го следеше? Слънцето блестеше ярко и му пречеше да вижда добре, но въпреки това Янсън огледа внимателно всяка педя земя пред себе си, докато накрая го заболяха очите от напрягане.
В четири часа се появи Агър, видимо неспокоен. Беше свалил лененото си сако и го носеше метнато през рамо, а синята му риза на райета бе подгизнала от пот. За свикналия на заседнал живот аналитик, който рядко се отдалечаваше от кабинета си с климатик, идването на хълма бе тежко изпитание.
От прикритието си под боровете Янсън видя как Агър се настани върху дългата мраморна пейка около фонтана и дишайки тежко, започна да търси с очи някогашния си приятел по чашка.
Янсън се снижи към земята.
Съсредоточи се към мъжа, който се правеше на художник. Сплашване? Само наблюдение? Фактът, че беше грък, го притесняваше. Хората, които го следяха на улицата, бяха американци от разузнавателния екип към посолството. Не бяха аматьори, но и не показаха кой знае какви професионални умения. Явно бяха най-доброто, което са можели да съберат за краткото време, с което са разполагали след получаването на заповедта. В секцията в Атина не са знаели предварително, че той ще се появи в града. В края на краищата той сам бе взел решението, при това импулсивно, само дванайсет часа преди да пристигне.
Но тези гърци? Кои бяха? Не вярваше да са служители на ЦРУ. Бяха професионалисти, на които бяха възложили поръчка. От типа хора, които гледаш да са ти подръка, в случай че ти дотрябват. Често те се нагърбваха с наказателни мисии, каквито официалните членове на екипите по сигурността нямаха право да изпълняват.