Но Янсън осъзнаваше, че се увлича. Едва ли имаха заповед да го убият. Не още.
Запълзя по корем, прикривайки се зад дивата растителност и зад дългата каменна ограда. Гъсталакът забавяше движението му. Острите стръкове трева го гъделичкаха по носа. Високи бурени растяха на групи през няколко стъпки и Янсън внимаваше да не ги разклаща, за да не се издаде. След две минути вдигна бързо глава зад прикритието си, за да се увери, че е стигнал на няколко крачки от човека със скицника. Мъжът стоеше прав, пастелът бе захвърлен небрежно на земята като фас.
Беше с гръб към него и Янсън ясно виждаше якото телосложение на „художника“. Мъжът без никакво съмнение бе насочил очи към Агър, който седеше върху мраморната пейка до фонтана. Янсън напрегна мускулите си, за да е готов да реагира веднага. Забеляза, че гъркът бръкна за нещо под шарената си риза.
Янсън грабна един камък от скалистата тераса, като внимаваше да пази абсолютна тишина. Всеки неочакван шум, като например почукване между два камъка, щеше да накара мъжа да се обърне веднага. Янсън вдигна камъка над главата си и го метна с всичка сила, целейки се в тила му. Мъжът тъкмо се обръщаше, когато бе цапардосан. Олюля се и се просна на земята. Янсън скочи върху него и го сграбчи за косата, запушвайки с ръка устата му. Притисна го с гръб към оградата.
Измъкна от колана на панталона му плоско оръжие — мощен автоматичен пистолет „Валтер“ Р99 — и забеляза, че е с перфориран цилиндър, здраво закрепен. Оръжие със заглушител: предназначено за стрелба, не за сплашване, Мъжът беше професионален убиец с професионална екипировка. Янсън прокара пръсти по бродираната яка, за да открие микрофона и да се увери, че радиостанцията не е включена. Измъкна малкото тъмносиньо пластмасово дискче с меден кабел, който излизаше изпод ризата.
— Кажи на приятеля си, че има тревога! — нареди той, шепнейки в ухото му. Знаеше, че не биха поверили задачата на човек, който не говори английски и може да разбере грешно заповедите. — Уведоми го, че си предаден! Каквато е истината.
— _Ден омило, тин Аглики_ — каза мъжът.
Янсън започна да натиска гърлото на мъжа с коленете си, докато той започна да се дави.
— Не говориш английски, така ли? Тогава нямам никаква причина да не те убия.
Очите на мъжа се разтвориха широко.
— Не! Моля ви, ще направя каквото искате.
— И запомни — _каталавено елиника — разбирам гръцки_.
Беше почти вярно.
Гъркът включи микрофона и заговори, без повече да се опъва, тъй като Янсън опря собствения му валтер към слепоочието му.
След като съобщението бе предадено, той блъсна убиеца в каменната ограда. Тъй като по-голямата част от силата на удара пое черепът му, гъркът щеше да е в безсъзнание поне час или дори два.
През бинокъла Янсън видя как бизнесменът със светлосивия костюм стана рязко и закрачи към гората. Начинът, по който носеше вестника си, показваше ясно, че той му служеше да крие нещо в него. Очилатият бизнесмен се огледа внимателно и се мушна в залесената площ, а ръката му все още бе увита в екземпляр на атинския всекидневник „Елефтеротипия“.
Янсън погледна часовника си. Доста време бе минало и Агър можеше да се притесни и да реши да се върне в посолството. Беше стандартна процедура в случай на неявяване. Не бива да чакаш повече от определен период от време.
Янсън бързо зае позиция в края на пътеката. Когато бизнесменът се появи, Янсън изскочи и го блъсна с валтера по лицето, изпочупвайки зъбите и костите му. От устата му бликна кръв, която оплиска бялата риза и сакото му. Вестникът падна и пистолетът със заглушител дрънна върху каменната настилка. Без да губи време, Янсън обърна ревера на сакото и видя малкия тъмносин диск — същия като на другия грък.
Янсън мушна валтера в колана си и избърса от ръката си малко петно кръв. Почувства вътрешна пустота. През последните няколко дни се върна към всичко онова, което се бе зарекъл да изостави — насилието, рискованата игра, смъртоносните хватки, попрището на закоравелия убиец. Но сега не разполагаше с време да се вглежда в празнотата в себе си. Трябваше да се съсредоточи, да анализира, да действа.
Кои бяха другите? Не бе успял да ги открие. Японският турист? Възможно, но малко вероятно.
Трябваше да рискува.
Янсън тръгна към Агър, който продължаваше да седи на мраморната пейка и да се поти яко.
— Пол — каза Агър. — Слава Богу! Започнах да се безпокоя, че нещо се е случило с теб.