Тами Хоуг
Див и опасен
ГЛАВА ПЪРВА
— Та какво казвате, скъпа?
Серена Шеридан пое дъх и повтори:
— Трябва ми водач. За блатото.
Старият Лорънс Готие се разсмя, като че тя бе казала някаква чудесна смешка. Гласът му изпълни магазинчето и заглуши фолклорните песни на кейджуни1, които се лееха от радиото, поставено на претъпканата лавица зад гърба му, та дори и шумното предаване по професионална борба по черно-белия телевизор на тезгяха пред Готие. Лорънс седеше на трикрако столче, кръстосал дългите си мършави крака един върху друг. С насадената си сякаш дълбоко между хилавите му рамене глава той приличаше на водна птица, която си почива. От тясното му лице се хвърляше в очи само острият нос и очите — бездънно черни, подобни на мъниста. Кожата му беше изпечена и набръчкана, като че ли щавена преди векове.
Смехът му се накъса от пристъп на кашлица. Той посегна към тютюна си и поклати глава:
— И какво мислите да правите, скъпа моя? Да не искате да ходите за раци?
Той отново се разсмя, докато облизваше парченцето хартия, за да си свие цигара. И не престана да клати глава.
Серена приглади с ръце безупречния си ленен костюм с нежен цвят на стрида. Не би могло да се каже, че това бе най-подходящото облекло за едно такова мизерно магазинче, и още повече, за такава странна молба като нейната.
— Не, не отивам за раци.
Тя се огледа — надяваше се да зърне някой, който да й помогне. Наближаваше обяд, и изглежда, Лорънс бе сам в мръсното тъмно магазинче за спортни принадлежности, въпреки че откъм дъното се разнасяше чукане. Там се намираше една още по-мръсна работилница, Серена беше влизала там по-рано с дядо си. Мъжете се въртяха край лодките си, човъркаха нещо по тях, пиеха бира, разправяха си разни рибарски небивалици и си подаваха тайничко от ръка на ръка порнографски списания. Каквато си беше своенравна още тогава, тя не се примири с това, че дядо й не поиска да я пусне да влезе вътре с него, та се наложи да се скрие под покривалото на тръстиковата му лодка. Тогава за съвсем кратко време речникът й се обогати с няколко страхотни думички, които прислужницата им сетне не може и със сапун да измие от устата й.
— Търся дядо си, мистър Готие. Сигурно е в рибарската си хижа. Нужен ми е някой, който да ме заведе до там.
Лорънс я изгледа с присвити очи. Най-сетне насочи към нея възлестия си показалец:
— Брей, ами вие сте момичето на Шеридан, дето замина да учи за доктор, така ли?
— Да, аз съм.
— Аха, аха. Гледай ти! — Той се закиска, като че ли добрата му памет го гъделичкаше. — И търсите Големия Джиф?
— Да, но ми трябва някой, който да ме заведе. Нужен ми е водач.
Лорънс Готие поклати глава и отново се разсмя, като че имаше пред себе си едно миличко, но съвсем неразумно дете.
— Не става, скъпа! Всичките ни водачи са заети до понеделник. Нали сега е сезон, толкова хора пристигат на лов. А надали ще се намери някой толкова щур, че да иде чак до Джиф. На никого няма да му е приятно да му продупчат кратуната.
Готие дръпна от късата си цигара, която държеше като европеец между палеца и показалеца си. Цигарата се стопи почти до половината, докато той най-сетне изпусна дима от гърдите си. Протегна свободната си ръка и докосна бузата на Серена.
— Така е, така е, сладко дете. Няма да се намери никой толкова луд, че да иде чак до Големия Джиф, защото…
Прекъсна го силно изтрополяване зад магазина, последвано от цветиста ругатня на френски.
Ръката на Лорънс увисна във въздуха, преди да е стигнала до ламаринения пепелник върху тезгяха, в очите му проблесна дяволито пламъче.
— Е, все пак може и да се намери някой. Бързо ли е, скъпа?
Серена преглътна ледената бучка на страха, заседнала в гърлото й, и скръсти ръце на корема си, като ученичка. „Така. Сега говори направо!“
— Неотложно е. Трябва веднага да ида при него.
Лорънс Готие наведе глава настрани, сви рамене някак съвсем по галски и изрева през рамо:
— Етиен! Viens ici!2
Серена не би могла да каже точно какво беше очаквала да види, но във всеки случай не бе подготвена за човека, който изведнъж изпълни рамката на вратата. Внезапната му поява й подейства като експлозив — тя усети, че нещо я блъсна в гърдите, коленете й омекнаха. Никога не би допуснала, че един човек може да й подейства така.
Първото впечатление бе за необуздана сила. Широки плещи, огромни бицепси. Голите му, леко лъснали от пот гърди, бяха твърди и гладки, под изпъкналата мургава кожа се виждаше всяко мускулче. Мощният торс се стесняваше в тънка талия и плосък корем, набразден от изпъкнали мускули. Цялата горна част на тялото беше окосмена — черните къдрави косми се губеха надолу в плиткия, избелял от пране зелен работен панталон. Серена беше сигурна, че и на сто години да стане, няма де срещне по-правдоподобно олицетворение на онова претенциозно чисто литературно понятие „животното у човека“.
1
кейджуни — местно население от френски произход в делтата на Мисисипи, Южна Луизиана — Б.пр.