Лъки погледна острието на ножа, кръвта, която още капеше по него. Почувства се, като че едва балансира на ръба на някаква пропаст, почувства как почвата поддава под краката му. Бездната на безумието го мамеше, Серена го дърпаше обратно със силата на думите си, зовеше го назад с любовта си, той толкова жадуваше да се вкопчи в тази любов!… Напрежението в него се повишаваше като натиска в парен котел, под силата на това налягане той целият се тресеше, като че всяка секунда ще експлодира.
С дрезгав, нечовешки вик Лъки дръпна ножа и го заби в стената, до главата на Уилис. Пусна своя пленник и Уилис рухна в безсъзнание върху мръсния под.
Олюлявайки се, Лъки отстъпи назад. Мракът пред очите му бавно се вдигна и отстъпи място на непоносима светлина. Когато извърна очи към Серена, се чувстваше някак странно слаб и замаян, като че бяха източили от тялото му цялата му жизнена сила.
Серена се опита да му се усмихне през сълзи:
— Никога не съм се радвала толкова много на една среща — прошепна тя.
Лъки се потопи в погледа й. Усещаше болка от всичките нейни рани и синини, като че бяха по неговото тяло. Да може да я излекува! Да може да върне времето назад, да не се налага да преживеят отново този кошмар! Толкова много желания нахлуха в душата му в този миг! Да бъде по-силен, да бъде здрав, да бъде мъжът, който би могъл да живее с жена като нея… Но сега му беше достатъчно да знае, че тя е жива и извън всякаква опасност. Лъки я притегли в ръцете си за да се увери в това.
— Merci, Dieu!28 — прошепна той и зарови устни в косата й. След жестоката вътрешна битка, от която излезе победител, той трепереше с цялото си тяло. Дишаше кратко и уморено. В очите му напираха сълзи. Той притисна Серена, като че се опитваше да я поеме цялата в себе си. — Je t’aime ma douce amie!29
Серена опря буза на гърдите му и заплака, от радост и облекчение, от страх. Лъки я обича! Тя е в безопасност. За тях ще има едно утре. И в това утре те двамата ще бъдат заедно! Но има да се справят още с толкова много страхове, с толкова горчиви преживявания, с ужаса на тази нощ. Сега в силните ръце на Лъки тя отново преживя всичко това.
— Никога не съм се страхувала толкова — промълви Серена в гърдите му. Вече не се опитваше да потиска плача си.
— Зная. Зная, скъпа моя. Всичко е наред. Всичко. Нищо не те застрашава сега… — Той я целуваше по слепоочието, по бузите, по устните — като обещание, като заклинание. Тръпнеше от нейната сладост. Не можеше да й се насити, имаше нужда да я пипа, да я докосва, да вдъхва лекия й парфюм. С трепереща ръка се зае да чисти от косите й сухите листа и клечките, заплетени в тях.
— Лъки?
— Да?
— Хубаво ми е, като ме държиш в ръцете си. Не можеш ли да ме отвържеш? Искам и аз да те прегърна.
Лъки я пусна рязко и изруга на френски. Обърна я и развърза шнура, с който бяха стегнати ръцете й. Болката от нахлуващата кръв в пръстите и раменете й, които най-после можеха да заемат нормалното си положение, бе непоносима, но Серена не се разплака — реши, че самият факт, че е жива, че я боли, е твърде радостен, за да се оплаква.
Заеха се веднага с Уилис и Пере. Лъки издърпа Пу обратно в колибата и гледаше как Серена започна да почиства раната му. След това обаче той върза здраво ръцете и краката на всеки един и ги завърза към железните табли на леглото, далече един от друг.
— А сега да се махаме! — каза Лъки. — Шерифът ще си ги прибере по-късно.
Серена кимна. Сега, когато опасността бе преминала, тя най-после осъзна колко страшно е било. Цялото й тяло я болеше, краката й се подгъваха, като че ли бяха гумени. Лъки видя колко е изнурена, и без да каже нито дума, я взе на ръце. С дълги, решителни крачки той я изнесе навън.
Спокойно и уверено той следваше някаква невидима следа между гъстите тъмни дървеса. Серена обви врата му с ръце и облегна глава на рамото му. Бе просто невероятно колко сигурна се чувстваше с него тук, на това място, от което бе изпитвала див ужас години наред. И все пак я измъчваше някакво мрачно предчувствие.
Лъки не бе продумал, откакто излязоха от колибата. Серена имаше чувството, че едва ли не вижда как той се отдръпва от нея и се отдалечава. В момент на вълнение той й бе признал, че я обича, но тя имаше ужасното предчувствие, че той се плаши повече от любовта, отколкото от една прегръдка. Беше заявил вече веднъж, че не желае любовта й, че няма нищо, което може да й даде. Човекът, който се бе скрил в черупката си като охлюв, едва ли би се зарадвал от откритието, че е способен на някакви чувства.
Тя въздъхна уморено. Битката за нейния живот бе спечелен, битката за неговото сърце обаче съвсем не бе извоювана!