— От мене ли се боиш, скъпа?
Серена поклати глава.
— Не. Просто… — Тя млъкна, разтреперана от погнуса, очите й отново плувнаха в сълзи. — Той… ме пипаше… Чувствам се омърсена!
Лъки се наведе и целуна сълзите, които се търкаляха по страните й. Започна да й шепне тихичко, успокоително, като на болно дете:
— Всичко ще се оправи, скъпа моя. Всичко е добре сега. Аз ще се погрижа…
Той напълни с гореща вода малката вана с лъвски крачета, прибави ароматично масло от някакво тайнствено кафяво шишенце, което извади от аптечката. След това настани Серена във ваната.
Беше божествено. Топло. Успокояващо. Ароматната пара я омайваше, прогонваше спомена за воняща пот, уиски и ужас. Серена затвори очи и се облегна назад, за да се отпусне — за първи път от седмица насам. Лъки се облегна над нея, прегърнал раменете й. Той бавно изтри с гъбата лицето, врата и гърдите й. Докато я целуваше по тила, сякаш не с устни, а с дихание, той гребваше в шепата си топла вода и я оставяше да изтича бавно върху кожата й като от някакъв целебен, пречистващ извор.
Серена мълчеше, от страх да не разруши очарованието на този миг. Тя се остави на Лъки да я гали, да отмие от тялото й всички следи и спомени за случилото се. Черпеше от неговата сила, всмукваше с всяка пора от кожата си нежността му, сякаш искаше да скъта в сърцето си тази любовна ласка. Тези мигове бяха още по-ценни, защото настъпващото утро бе бременно с тревоги и заплаха, мисълта за него тъмнееше като буря в края на блатото. Серена се наслаждаваше на всеки миг и искаше никога да не свършва тази нощ.
Когато водата поизстина, Лъки я вдигна от ваната и я избърса. След това я зави в хавлията и я сложи да седне на комода, за да среши косата й. Намаза раните й с мистериозното масло от аптечката и след това отнесе Серена в леглото.
Тя се гушна в него, когато и той се пъхна гол под завивката. Обви ръце около него и сложи глава на рамото му.
— Лъки! — прошепна тя.
— Шт, скъпа! Спи сега! Имаш нужда от сън!
— Не. Имам нужда от тебе. — Тя вдигна глава и го погледна в меката светлина на свещта. — Искам да се любим! Искам да те докосвам! Нужна ми е твоята любов! Моля те!
Лъки се взираше в лицето й. Сърцето му заплашваше да се пръсне, когато видя с каква молба го гледат топлите й тъмни очи.
Господи, колко я обича! Бе мислил, че никога вече няма да изпитва отново любов, но сега любовта бе в тялото му, в костите му, в кръвта му — просто усещаше горчиво-сладкия й вкус на езика си. Обича я! Дори и ако не може да й предложи много, все пак той е тук, може да й даде милувките си, тялото си, нежността си, за да смекчи нейната болка…
— Моля ти се, Лъки! — прошепна отново Серена.
Той се обърна на една страна, наведе глава, целуна я бавно и плъзна ръка към хълбоците й.
Галеше я с безкрайно търпение, с нежността, която толкова дълго й бе отказвал и на каквато тя не го смяташе способен. Гледаше я и я целуваше безспир, докато най-сетне Серена не взе инициативата и не го привлече между меките си топли бедра. Лъки се плъзна в нея, дъхът му секна. Беше такова блаженство да се слее с нея, да я люби, да стигнат заедно обетования връх!
Той не се отдели от нея и след това. Държеше я здраво в ръцете си, галеше косите й, милваше с устни слепоочието й.
— Обичам те! — каза тя, преди да заспи.
Лъки погледна надолу към нея. Свещта на нощното шкафче затрептя и изгасна. Нощта се спусна над тях.
— Je t’aime mon coeur!30 — прошепна Лъки в тъмнината.
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
— Трябва да призная, че това неочаквано обръщане малко ме изненадва — повтори Ламар Канфийлд провлачено и изгледа лицата на хората, които го бяха извикали в Шансон дю Тер в такъв ранен час. Това младите, нямат никакво чувство за приличие. Едно време, когато все още се държеше на добрите маниери, никой не би се осмелил да безпокои някого преди девет…
Той погледна младата жена, застанала зад тежкото писалище от черешово дърво, което принадлежеше на Джифорд Шеридан. Изглеждаше спокойна и делова в тъмнозеления си костюм в строга линия и копринената блуза с цвят на шампанско. Носеше само тънка перлена огърлица. Косата й с цвят на пчелен мед бе сресана назад и леко завита на руло. Само скованата усмивка издаваше вътрешното й напрежение. Ръката й не преставаше да върти големия пръстен с топаз на безименния й пръст.
— Ами много просто, мистер Канфийлд — каза тя спокойно. — Както знаете, Джифорд ми даде пълномощно за цялото си имущество. Сега аз трябва да уредя нещата както намеря за добре. След като обмислих всички възможности, стигнах до решението, едно логично и практично решение, да продам имота на компанията на мистър Бурке.