— Сега трябва да влезеш и да полегнеш, Джиф. Ще говорим по-късно.
— Няма нужда да лягам! — възпротиви се старецът. — Зави ми се малко свят, иначе нищо ми няма. Бас ловя, че от такава суматоха на всеки ще му се завърти главата. А аз съм толкова ядосан, че постоянно ми е червено пред очите. Споменах само нещо за продажба и сестра ти, дето няма да си мръдне пръста и на умиращ водица да даде, хуква и моментално ми води купувач! Да я вземат мътните! А пък ти в това време къде си? Переш болни мозъци в Каролина, като че в Луизиана си нямаме достатъчно превъртели…
— Можем да говорим за всичко това, като си идем вкъщи — предложи тихичко Серена.
В главата й се блъскаха хиляди въпроси. Защо Шелби не й се обади по телефона, че Джиф е изчезнал? Защо каза, че не знае причините за неговото бягство? Защо е трябвало Джифорд да заплашва, че ще продаде плантацията… И как Шелби веднага се е съгласила, та и купувач е намерила?
Серена се почувства като Алиса в страната на чудесата. Изправи се бавно и изтри сълзите от очите си. Въпросите ще почакат. Сега не бива да притеснява Джифорд, иначе току-виж получи нов пристъп. Всичко ще се изясни като се приберат у дома. Колкото по-скоро се върнат, толкова по-добре.
Тя се обърна към малкия пристан. Металната моторница на Джифорд беше завързана срещу пирогата.
— Пепър, ще изкараш ли лодката?
Петър поклати глава неопределено и се усмихна, също както бе направил Лоурънс Готие.
— О, не, съкровище! Още ми е мил животът! Питайте Джифорд, ама не вярвам да тръгне нанякъде.
Серена отново се обърна към дядо си. Той отбягваше да срещне погледа й.
— Джифорд, моля те! Не можеш да останеш тука!
— Разбира се, че мога, дявол да го вземе!
Тя опита чрез Лъки:
— Кажете му, мистър Дусе!
Но Лъки сви рамене и се оттегли демонстративно от разговора:
— Живеем в свободна страна.
— Просто не мога да повярвам! — С трепереща ръка Серена отмахна косите от лицето си. — По дяволите, Джиф! Та ти току-що се размина на косъм с инфаркта! Не можеш да останеш тук в дивотията!
— Мога и ще направя онова, което ми харесва, млада госпожо!
Той с мъка се изправи, позалитна, но се вкопчи здраво за перилата, така че чак кокалчетата на ръката му побеляха. — Няма да оставя нито ти, нито сестра ти да се разпореждате с живота ми!
Серена хвърли последен умолителен поглед към Пепър и към Лъки, но без всякакъв резултат. Пепър ровеше с крак, загледан с престорено любопитство в торбата с раците. Избягваше упорито погледа й. Лъки я погледна, но нищо не каза, не предложи помощ. Серена поклати глава:
— Мисля, че всички сте се побъркали.
— Ами чудесно тогава! Защо не си се върнеш в Чарлстън, там поне няма да се тревожиш за побърканите си родственици. — Тонът на Джифорд беше хаплив. — Далеч от очите, далеч от сърцето! И без това на тебе ти е безразлично какво става тук…
Серена вдигна ръка, за да го прекъсне, и премигна няколко пъти да задържи гневните сълзи, които отново напираха в очите й.
— Сега няма да говоря с тебе за това, Джиф! Не сега.
— Чудесно! В такъв случай изчезвай от тука! Остави ме на мира!
— Никъде няма да ида! — заяви тя. — Оставам тука, докато те убедя да се върнеш вкъщи.
— Не си търси белята! Това аз няма да го допусна! — излая Джифорд. — Лъки, вземаш я и я закарваш обратно в Шансон дю Тер!
Лъки отстъпи още една крачка назад. Веждите му бяха надвиснали застрашително над очите му.
— Забрави го! Аз не съм ти лодкар. А в Шансон дю Тер няма да я върна. Стъмва се вече. Имам си работа.
— Ами да остане у вас тогава. Тука аз няма да я приема! — обяви Джифорд. — Затова съм в блатото, защото не желая да виждам никакви неблагодарници!
— Да остана при Дусе? — повтори Серена ужасена.
„Да остане при мене?“ Самата мисъл за това остави Лъки без дъх. Той и Серена се гледаха един друг с такъв неподправен ужас, че това не убегна на Джифорд. Старецът повтори натъртено:
— У мене тя няма да остане!
— У нас не може — заяви Лъки не по-малко категорично. — Не може да става и дума. Изобщо, да не говорим!
Неговият дом беше тайната му светая светих. Това бе мястото, където лекуваше раните си, където намираше мъничко покой. Това беше неговото убежище, единственият бастион между него и полудяването… Последният човек, който би искал у дома си, беше тази жена, която той напук на всякакъв разум желаеше, жената, която му напомняше за предателството на една друга жена.
— Не, не — промълви той, клатейки глава. — Ca c’est de la couillonnade!8
Джифорд изпръхтя:
— Значи и ти ме смяташ за изкуфял? Господи, вие сте си плюли един на друг в устата! Може да седнете довечера на кафе и да обсъдите как най-добре да ме притиснете.