Бавно, като да излизаше от гъста мъгла, той се върна към действителността. Изпоцапаният с бои брезент под триножника, ивиците светлина, проникващи през жалузите… Жената под него.
Лъки погледна Серена и усети мъчителна болка в гърдите си. Тя беше обърнала глава настрани и плачеше беззвучно, сълзите бликаха изпод гъстите мигли. Беше й причинил болка. Беше я обладал като разгонен елен! Усети колко е тясна, и въпреки това не се овладя и се остави на нагона си… Постъпи с нея като дивак, като животно…
Господи! Колко се беше заричал да не допуска близост с никого и с нищо, а какво направи сега? От дете го бяха възпитавали да се отнася към жените внимателно и почтително. Какъвто и циник да беше станал през последните години, дори само мисълта, че може да малтретира жена, да я насили и да злоупотреби с нея, му беше дълбоко противна. Болеше го заради болката, която бе причинил на Серена, на тази храбра, тази горда Серена, скрита зад маската си от високомерие, зад която се таяха раздиращи нервите страхове… Болеше го повече, отколкото би искал да признае.
С трепереща ръка той отмахна косите от слепоочието й.
— Серена? Серена, съжалявам…
— Не бива да съжаляваш — прошепна тя. — Добре ми е.
— Нараних те. Бях груб. Аз…
— Ох, не! Просто досега не съм изпитвала такова нещо…
Лъки се вцепени. Думите й бавно достигнаха до съзнанието му.
— Никога досега?
Тя го погледна и се засмя неловко.
— Никога. Не съм имала понятие, че може да има такова нещо. Никога не съм била много по секса…
Попадението беше точно. Надали нещо друго би могло да го улучи по-болезнено и по-дълбоко. Да разбере, че е преживяла с него нещо, което не е изпитвала с никой друг мъж преди него, беше напълно невероятно — все едно да му беше признала, че е девствена. Обхвана го някакво собственическо чувство, някаква радост, срещу която този път той не се възпротиви. Серена му принадлежи. Една дълбока, инстинктивно почувствана увереност. Тя е негова.
Лъки усети как желанието отново заявява властно правата си. Обхванат от някакво странно чувство, което сам не можеше да определи, той погледна Серена. Тя вдигна към него тъмните си, сияещи очи, устните й се разтвориха, защото дъхът й изведнъж секна.
— О, ma jolie fille!18 — прошепна Лъки и наведе глава, да целуне врата й. — Това може да е било първото ти излитане до седмото небе, но положително не ще бъде единственото…
ГЛАВА ДЕСЕТА
Сънувал беше този сън стотици пъти…
Пълзи в някакъв мръсен канал под частния затвор на Хуан Рафаел Рамос, самопровъзгласилия се за генерал наркобарон. Зловонията спират дъха му. Отвъд страничните стени се разнасят писъците на затворниците в килиите за мъчения и достигат до ушите му като злощастните викове на души в пъкъла…
Замисли това бягство още от мига, в който дойде в съзнание след първия „разпит“. Всеки път, когато го изтезават, той се опитва да мисли само за този план. Мисли винаги само за свободата, никога за болките… Обмислял е това бягство отново и отново през безкрайните часове в тъмната влажна килия…
И ето сега вижда най-сетне светлинката в края на тунела. Пръстите му се промушват през ръждивата решетка, избутват я навън. В ярката светлина се възправят срещу него Рамос, Амалинда Рока и старши лейтенант Р. Дж. Ламбер! Той се хвърля най-напред върху Ламбер и го пробожда с някакъв примитивен метален болт. Кръвта избликва от тялото му като вода от отворен кран, стича се, гъста и топла, в локва, образува цяло езеро, стига чак до раменете му… Лъки чува кикот на жена, едва се обръща в тежката лепкава кръв — Амалинда се издига във въздуха над главата му, вятърът развява дългите й коси като знаме.
В същия миг лицето й се изкривява, стопява се, остава само чудовищна муцуна, само зейнала паст с отровни зъби. Пръстите на жената се превръщат в змии, те се обвиват около него, задушават го, притискат го да се потопи под кървавата лава… Той се дави! Болката… болката… Дробовете му парят, обзема го ужас…
Лъки се стряска. Опитваше се напразно да си поеме въздух, изпаднал в паника. Наистина нещо го душеше! Тази тежест на гърдите му… Върху самото му сърце лежеше главата на жена — златната коприна на косите се спускаше като завеса по бронзовата му кожа.
Шелби.
„Не, Не! — опита се той да парира тази мисъл и да отпъди неприятните спомени. — Не е Шелби. Серена…“