Изкрещя името му задавено, борейки се да си поеме въздух. Само видя в огледалото как трептят гърдите й, коремът й… Ръката на Лъки скриваше къдравите косъмчета. Той гледаше образа й в огледалото изпод полуспуснатите си клепачи — очите му бяха като кехлибар, топли и блестящи. Погледът й остана като прикован върху сладострастните му устни на изкусител, тези влажни, полуотворени устни, които зовяха, изискваха.
— Viens, cherie, viens!22
Върховната наслада избухна в нея като ярка светлина, вълната я издигна и я понесе, без да я остави да си поеме дъх. Струваше й се, че ей сега ще закрещи неистово, ала Лъки я обърна към себе си и затвори устата й с целувка — жадна, лакома, дива целувка, която ги завъртя шеметно и ги хвърли върху леглото.
Серена лежеше по гръб на хладния чаршаф. Надвесен над нея, с един крак на пода, а другият на коляно до нея, Лъки смъкна ризата си през глава и я захвърли в ъгъла. След нея полетяха джинсите му. Той се приближи към нея, с възбуден до пръсване член и я облада с един бавен, мощен тласък, който едва не я повдигна от леглото.
Серена се притисна към него да го поеме, да вземе всичко, което може да й даде, съзнавайки отсега, че никога няма да се насити. Тя му се отдаваше отново и отново, като дар, копнеейки да бъде завоювана и покорена. Остави се на силата на неговото тяло, впила нокти в мускулестия му гръб, люшкаща се в неговата миризма, в тези горчиво-сладки изгарящи целувки, жадуващи, искащи, вземащи все повече…
Тя се взираше в лицето му — то издаваше какви мъки му коства да й отдава тялото си, продължавайки да се съпротивлява и брани, за да не й отдаде душата си. Очите й за миг се потопиха в неговите — там бушуваше ожесточена битка. Това откритие разкъса сърцето й. Тук нямаше място нито за разум, нито за гордост. Всичко, което тя можеше да му даде, бе нейната любов — дори и ако това е чисто безумие, дори и след като знае, че той не иска тази любов, дори и след като е сигурно, че това ще разбие сърцето й.
Серена обви ръце около снажното му тяло, което я люлееше в своя ритъм, и притисна лице към гърдите му, сякаш никога няма да го пусне. Изкованият от логиката щит бе разбит безвъзвратно. За първи път в живота си бе безнадеждно, неспасяемо влюбена. Голямото му тяло я подхвърляше, ръцете му я притискаха здраво — водеше я със себе си по стръмната пътека на страстта към най-високия връх, към полета в небесата… И за един прекрасен, сияйно сладък миг тя се отдаде на измамния сън, че и той я обича.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
Приличаше на ангел. Косата й се бе плиснала като златна вълна върху възглавницата. Миглите тъмнееха — същински ветрила от дантела, нежната розова уста се усмихваше на сън. Лъки я гледаше, остра болка прободе гърдите му, когато протегна ръка да я докосне. Ръката му неволно увисна на сантиметри над лицето й.
Беше мила и грижовна, силна и смела — черти, които той напразно бе търсил толкова дълго у една жена. А ето, че се налага той сам да сведе сега всичко до секса. Сексът… С нея беше наистина на седмото небе! Онова, което изпитваше, като я люби, беше наистина неописуемо. Тя прогонваше студа и тъмнината, при нея се чувстваше жив, спасен от плена на въпиющата празнота. Не можеше да й се насити, дори и по пет пъти да се любят на ден. Нямаше жена в живота му, която да е желал така силно. А и никога страстта му не бе посрещана с такова сладко, безрезервно отдаване…
Би ли могъл да го предположи, когато се запозна с нея при Готие?! Ала онази хладна, самоуверена дама съвсем не беше истинската Серена.
„Какъв глупак съм бил!…“ — Лъки разтегна устни в усмивка.
Серена не бе студена и непристъпна. Тя беше топъл, светъл огън в камината. Беше небесна наслада да изчезваш в нея, беше пъклена мъка да знаеш, че не можеш да я задържиш… Как да я задържи?! Тя би искала твърде много от него. Той не може да я допусне толкаво близо до себе си…
Плашеше го най-вече мисълта за онова, което тя би открила у него — ще разбере какво е правил, какво е видял, ще се докосне до ледения мрак, който обгръща душата му и я сковава. Плашеше го и мисълта за бъдещето. През последната година той се бе опитал да се оттласне от дъното, да тръгне нагоре, стъпало по стъпало, да събере с разтреперани ръце и да слепи строшените късове, в които се бе превърнал животът му след ада на Рамос. Почти успя да закрепи нещо, което като къщичка от карти заплашваше да рухне всеки миг. Едно само погрешно движение и всичко щеше да се срути.
Имаше нужда от спокойствие, от самота, от своето изкуство. Нищо, нищо друго. Беше ограничил живота си до тези три основни неща просто защото не би могъл да понесе повече. Не търпеше да бъде сред хора — присъствието им го дразнеше, сякаш някой изливаше спирт върху оголените му нерви. Беше му необходимо да бъде сам, да се съсредоточи върху себе си, за да не се разтроши отново… И най-малко пък му трябваше жена, чиято професия е да се рови в съзнанието на другите, да изкарва на бял свят тайните им, да ги обръща и разглежда, за да открие същинската им болка.