Страхът, обзел Серена, заплашваше да я парализира напълно. Този страх ставаше все по-силен, струваше й се, че ще полудее. Лодката се отдалечаваше все повече от земите на Шеридан. Серена искаше да изкрещи, но писъците засядаха в гърлото й и заплашваха да я задушат. Нямаше къде да бяга — около тях бяха само черните води на блатото.
Отвеждат я навътре!… Ужасът, който би я връхлетял при тази мисъл във всеки друг случай, сега бе многократно по-голям. Серена знаеше по-добре от всеки друг колко лесно може да изчезне човек в блатото. Докато някой се сети да я търси, тя ще е безвъзвратно изгубена. Уилис и Пере могат да правят с нея каквото пожелаят. Без свидетели. Без някой да чуе писъците й… Изведнъж всичко й се видя по-страшно и от най-ужасните кошмари.
Изпадна в паника. Какви ли заповеди са получили двамата похитители? За какво им е платил Бурке? Да я сплашат, за да се види принудена да продаде? Да я обезвредят, докато сключат сделката?… Да я вземат като заложница и да поискат Шансон дю Тер като откуп? Малко вероятно. Би било твърде рисковано за Бурке и за „Тристар“… Оставаше само една възможност: Бурке иска да я премахне — окончателно.
Това заключение извика нов изблик на страх. Но Серена успя да възпре сълзите си. „Овладей се! Запази присъствие на духа!“ Това бе единствената й надежда — не бива да губи сега ума и дума, трябва да разсъждава трезво, да търси някакво спасение.
С неимоверни усилия Серена потисна страха си, надмогна ужаса — сега не бе време за това. Тук страх няма да помогне. Нито пък има полза да се моли да изникне от някъде някакъв спасител. Лъки няма да скочи най-неочаквано от някое дърво и да я спаси. Той дави мъката си у „Мътънс“, тя е сама самичка. Ако не се спаси сама, те ще я изтезават и ще я убият…
Все още разтреперана, тя се огледа наоколо — да види някаква характерна особеност в околността, някакъв белег — ако се съсредоточи, може би ще успее да запамети пътя и ще може да се върне по него, след като им избяга… Стори й се, че е същият път, по който Лъки я бе завел до Джифорд, но не беше сигурна. С всяка минута ставаше все по-тъмно, все по-трудно се виждаше наоколо. Освен това каналите непрекъснато се разклоняваха, нямаше как да запомни нещо.
Блатото, тъмно и смълчано зад пърпорещия мотор, сякаш настъпваше все по-близо и по-близо. Пере намали газта и предпазливо се провря между няколко кипарисови дървета. Уилис се бе настанил в едно от двете столчета за риболов, поставени в лодката. Не сваляше очи от Серена. Бе престанал да плиска окото си с бира и сега я пиеше от шишето.
Серена усещаше погледа му върху гърдите си. Опита се да се преструва, че не го забелязва, но чувството бе не по-малко упорито от комарите, които кацаха по врата и по лицето й. Беше облякла риза с дълъг ръкав и дълги панталони — знаеше си, че вечер не се излиза от плантацията с голи ръце. Но бе забравила предупреждението на Лъки за парфюма й. След като взе душ, бе сложила няколко капки — просто имаше нужда от нещо женствено за кураж след целия изнурителен ден. Не помисли да отмие миризмата от себе си, преди да излезе от вкъщи.
Уилис се плъзна от трона си и застана на колене върху рогозката пред Серена. Тя го гледаше подозрително. Лявото му око бе почти затворено — изглеждаше още по-отвратително. Беше разлял бира по ризата си — това само засилваше вонята на вкиснато, която се разнасяше около него. Той вдигна ръка, прекара гърба й по брадичката на Серена, като я чукна леко с кокалчетата. В усмивката му имаше нещо змийско.
— Сега, вече ми е ясно защо наричат оня копелдак Лъки25 — каза той. — Ти наистина си готино парче.
Серена едва се сдържа да не трепне от докосването му. Страхът й само би предизвикал Уилис. Тя захапа превръзката в устата си и наложи непроницаема — както й се струваше — маска на лицето си.
— И какво му намира мадама като тебе на оня нехранимайко? — продължи да опипва с поглед тялото й Уилис, като че там някъде бе изписан отговорът на въпроса му. Тънките му сухи устни се разтегнаха в лигава усмивка, окото му — само здравото — блесна. — Бас ловя, че дръжката му е като на разплоден жребец! И да му каца на нея такава изискана дама като тебе!… На тоя тип с големия чук! Гледай ти, гледай ти!…
Той се закиска. Изглежда нейното мълчание му действаше възбуждащо, също както биха му подействали и протестите й, навярно.
— Знаеш ли — той продължаваше да гали бузата й, — когато бях горе в Ангола, имах на стената на килията снимка на една руса красавица. И всяка нощ съм си мечтал какво ли ще е да си има човек работа с нея. Досущ като тебе… Само че беше гола.