Явно обаче Кайл бе отчаян. А Брадшо Манър все пак бе твърде щедро заплащане само за няколко седмици работа.
Въпреки вечните им търкания Доминик не се радваше на факта, че неговият брат близнак е изпаднал в затруднено положение. Затова реши да приеме предложението по-скоро от съчувствие отколкото заради примамливата награда.
— Добре. Ще изпълня молбата ти.
Кайл въздъхна с облекчение.
— Добре. Очакват ме в понеделник в Уорфийлд, така че не ти остава много време да се приготвиш.
— Толкова скоро?
— Имаш ли някакви неотложни дела, които да те задържат в града?
Не, по дяволите, наистина нямаше. Щеше да се наложи да откаже няколко покани за обеди и вечери, навярно щеше да липсва на неколцина от приятелите си, но за никого от тях присъствието му не бе жизнено необходимо.
Като по-малък син на знатен английски благородник Доминик бе постъпил в армията и бе получил бойното си кръщение при Ватерло.1 И макар че не се бе посрамил в ожесточените схватки, от тази война бе извлякъл една ценна поука — не бе роден за войник.
Затова продаде офицерския си чин и заживя безгрижния живот на млад и свободен джентълмен. Наслаждаваше се на бляскавия сезон в Лондон и на дългите посещения в провинциалните имения на приятелите си през мъртвия летен период. Беше достатъчно темпераментен, за да го смятат за жизнен и забавен, но и твърде благоразумен, за да се забърка в някоя неприятност. Вече обаче бе станал на двадесет и осем и бе започнал да се уморява от удоволствията. Бездействието му тежеше.
Ако станеше собственик на Брадшо Манър, животът му щеше да придобие смисъл. Плодородните земи, огромните конюшни, пълни с великолепни коне… Копнежът му бе толкова силен!
— Ще се приготвя за понеделник. Какво трябва да направя?
— Първо се подстрижи — сухо рече брат му. — Ще трябва да вземеш и някои от дрехите ми. Има още много да се желае от твоя шивач.
Доминик мислено се закани преди края на предстоящия маскарад да съсипе уж случайно поне един от драгоценните костюми на Кайл.
— Нещо друго?
— Морисън ще те придружи. Само той ще знае за замяната.
Доминик едва се сдържа да не изпъшка на глас. Морисън, камериерът на брат му, бе не по-малко превзет от господаря си.
— Ако се наложи, Морисън ще може ли да се свърже с теб?
Кайл се поколеба.
— Ще знае къде съм, но ще бъде почти невъзможно да ми се обади. Вероятно ще отсъствам за четири-пет седмици. Очаквам от теб да ме прикриваш каквото и да стане. Щом установиш приятелски отношения с лейди Мериъл, си тръгвай. Колкото по-малко време прекараш в Уорфийлд, толкова по-слаба е вероятността някой да забележи измамата.
С този довод Доминик се съгласи моментално.
— Значи: подстригването, дрехите, камериера. Трябва да ми разкажеш и за срещата си с Еймуърт, както и да ми опишеш Уорфийлд.
— Разумна забележка. — Кайл се намръщи. — Не можеш обаче да дойдеш в Рексъм Хаус. Слугите ще останат смаяни, като ни видят заедно. Двамата с Морисън ще донесем довечера дрехите и необходимата ти информация. Надявам се, че дотогава ще си се подстригал.
Доминик потисна въздишката си. Явно брат му никога нямаше да се откаже от господарските си маниери.
— Само още нещо. Искам да ми подпишеш официален документ, че имението Брадшо ще стане моя собственост, ако се справя успешно със задачата.
Кайл вече се бе запътил към вратата. Последните думи на брат му го заковаха на място. Извърна се. Очите му застрашително блестяха.
— Нима се съмняваш в моята дума, Доминик?
Колкото и да бе странно, Доминик му вярваше.
— Не, но бих искал да съм сигурен, че ще си получа обещаното, в случай че по време на тайнствената си мисия бъдеш хвърлен от коня си и загинеш.
Кайл иронично повдигна вежди.
— Ако това се случи, скъпи братко, то ти ще бъдеш следващият граф Рексъм.
След тези думи излезе и затръшна вратата зад гърба си.
Глава 2
Тя влезе в работилницата откъм градината, понесла в лявата си ръка кошница, пълна с горски цветя. Остави я върху масата от бор и плъзна замислено поглед по лавицата над нея, върху която бяха подредени най-различни буркани, кани и гърнета. Дали да вземе керамичната делва? Или високата сребърна кана за кафе?
Ще започне със стръковете орлови нокти, покрити с остри шипове. Те така упояваха с уханието си.
1
На 18 юни 1815 г. край Ватерло англичаните и прусаците разгромяват французите. Това не само е последната битка на Наполеон, но и краят на една 25 годишна война, превърнала се в гигантска за времето си касапница (142000 участници, около 60000 жертви). — Б.пр.