Когато се връщахме, ни посрещна Джонатан с парче стъкло в ръката и с виновен поглед.
— Ето, надникнах през един от задните прозорци и това парче стъкло падна — рече той и ни го показа. — Ако си пъхна ръката в дупката, мога да отворя прозореца и да влезем във вилата.
Въздъхнах и казах:
— Не знам каква е в Гърция присъдата за влизане с взлом, но сигурно не е по-малко от няколко години. А условията в тукашните затвори, както разправят хората, са непоносими.
— Сигурна съм, че никой няма да разбере, ако после сложим парченцето стъкло на мястото му обади се Лий.
— Ами ако собственикът ни завари, както сме се разпищолили във вилата? — попитах аз.
— Хайде да минаваме моста, щом сме стигнали до него! — уверено подкани Джонатан. — Поне можем да направим кадрите с верандата.
И нахълтахме във вилата. По две причини.
Първо, трябваха ни снимки как Лий и аз гледаме безцелно от различни прозорци или влизаме и излизаме през вратата. Второ, трябваше ни електрически ток за вечерните и нощните снимки. Цялата работа ни отне доста време и чак вечерта свършихме, събрахме си багажа и (след като грижливо заключихме вилата и сложихме парченцето стъкло на мястото му) уморени се отправихме към „Корфу палас“.
Водните костенурки бяха още във ваната.
На другата сутрин нямахме работа, защото Пола и Джонатан трябваше да отидат в митницата и да уредят вноса на гъсениците. Тук трябва да дам малко пояснения. Понеже бяхме дошли да правим снимки в неподходящ за ларвите на пеперудите сезон(поне за тези, които искахме да представим), се налагаше да си доставим гъсеници от едно голямо стопанство за развъждане на пеперуди в Англия. Макар че Корфу е прочут с чудачествата си, гръцките митничари, след като настояли да се отвори подозрителният колет и видели, че е пълен с ларви на седефка, бяла зелева пеперуда и лястовича опашка, удобно настанени в любимите им растения, решили, че вече прекаляваме. Посрещнали с хладни, недружелюбни погледи доводите на Ан, че в Корфу има пеперуди точно от същия вид. Защо, попитали те, ако се намират в Корфу, трябва да доставяте такива от Англия и да харчите луди пари? (Трудно може да се обясни на един гръцки митничар колко сложно е да се снимат животни.) Във всеки случай, изтъкнали чиновниците, вече с чувство на национална гордост, щом като в Корфу има същите гъсеници, защо да не бъдат снимани? Да не би гръцките гъсеници да са по-лоши от английските? Години наред Гърция е била прочута с гъсениците си — по размери, количество и качество. Всички знаели, че гръцките гъсеници са най-хубави в света. Тогава какъв бил смисълът да се доставят английски гъсеници (второкачествени във всяко отношение), които щели да докарат смъртоносни болести на корфуанските? Цяла сутрин Пола, Ан и Джонатан, ядосани и изпотени, трябвало да подписват клетвени декларации, че гъсениците били проверени една по една в Кралския колеж на ветеринарните лекари, в Кралския колеж на военните лекари, в Министерството на земеделието и в Лондонското зоологическо дружество. Подписали и гаранции за осигуровка на гръцкото правителство и задължение за изплащане на огромно обезщетение за всяка загинала корфуанска гъсеница (първо качество) по вина на английските гъсеници. Трябвало да дадат и гаранции, че нашите гъсеници не ще влизат под никаква форма в контакт с корфуанските, за да не ги покваряват, и че след завършване на снимките нашите гъсеници ще бъдат позорно изнесени от Корфу и върнати обратно в Англия, за да се излюпят там второкласни пеперуди. Нашата тричленна група пристигна в хотела капнала от умора, но тържествено носейки колета с английски гъсеници.
Следобед отново отидохме във вилата. Парчето стъкло пак падна по мистериозен начин, вратите бяха отворени и започна работа. Както от повечето животни, така и от гъсениците може още много да се желае, за да изпълнят добре ролята си на кинозвезди. Или замръзват неподвижни като музейни експонати, или така галопират към любимите си растения, че е трудно да се следят с камерата. След като свършихме с тях, трябваше да опитаме да снимаме другите насекоми, усърдно събирани от Лий, Ан и мен през последните няколко дни — подскачащи бегачи, листороги бръмбари, цикади и разни други, грижливо карцирани в буркани и кибритени кутийки. Като дете в Корфу нямах достъп до модерните прибори и приспособления, с които разполагат днес младите естественици. Тогава необходимостта беше майка на най-различни „изобретения“. В нашата вила не се хвърляше нито едно бурканче, а картонените и тенекиените кутии представляваха истинско богатство. Най-ценни обаче бяха кибритените кутийки — леки, лесни за носене и достатъчно малки, за да не се блъскат и нараняват насекомите. Трябва да съм имал колекция от неколкостотин кибритени кутийки, които вземах празни за моите „експедиции“ и връщах пълни с насекоми — цяла менажерия. Но колкото и да бяха полезни, понякога създаваха сериозни затруднения. Спомням си, че веднъж бях оставил по невнимание една кибритена кутийка на камината и по-големият ми брат (който, меко казано, не беше любител на животни) я отвори, за да запали цигара, а от нея изпълзя по ръката му женски скорпион, покрит с малки скорпиончета. Ще премълча всичко, което се случи след това. И все пак при снимките за сегашния ни филм разбрах с радост, че скромната кибритена кутийка още не е загубила своето значение. Само обитателите й се оказаха непокорни. Или падаха от цветето, на което ги поставяхме, или си разперваха крилцата и отлитаха, докато накрая настъпи моментът, наречен „недостатъчна светлина“ (тоест, толкова се стъмни, че дори режисьорът потвърди, макар и с неохота, невъзможността да се правят снимки). Опаковахме второкачествените гъсеници и се прибрахме в града.