— Ако някой се скрие зад дувара, може да пусне змията чак когато стигнем там — обясних аз.
— Кой? — попита Джонатан.
— Аз — предложи Жан-Пиер, херпетологът директор на хотел „Корфу палас“, сега съблечен гол до кръста и готов за действия.
— Добре! — съгласи се Джонатан. — Идете там и заемете позиция, да видим как ще стане.
Жан-Пиер взе торбата с гущера, покорно изприпка и застана зад чупката на дувара.
— Не е добре. Виждам ви — викна Джонатан. Смъкнете се малко надолу.
Жан-Пиер послушно клекна.
— Пак не е добре! — обади се Джонатан. — Главата ви се вижда. Лягайте на земята!
И директорът на „Корфу палас“ залегна в праха край дувара. Ако в този момент го бяха видели клиентите му, доста щяха да се изненадат.
— Великолепно! — изрева Джонатан. — Сега не мърдайте и пуснете „стъклената змия“ точно когато Джери и Лий стигнат до вас!
Жан-Пиер лежа с лице, заровено в праха, и слънцето жестоко го напече, докато ние направим няколко репетиции. После всичко мина по мед и масло. В критичния момент „стъклената змия“ бе пусната и за голяма моя изненада се държа отлично. Пропълзя бързо по пътеката и се уви върху една туфа трева до дувара, където без рискове можехме лесно да я хванем за опашката. Жан-Пиер се изправи на крака, плувнал в пот, отпред целият покрит с фин бял прах, а на лицето му цъфтеше горда усмивка. След като направихме всички кадри в „близък план“ на красивата „стъклена змия“ — лъскавото й тяло, люспите й, подобни на бронзови тухлички, закърнелите й задни крачка, красивата й глава и устата й, по която бе изписана широка благосклонна усмивка, я пуснахме на свобода и тя се плъзна мазно като в олио между храсталаците. Вече беше настъпил моментът на „недостатъчно светлина“ и след кратка почивка, през която изядохме една освежителна диня, червена като облак на залез, се върнахме в „Корфу палас“ заедно с неговия директор — изпотен, уморен и прашен, но горд с дебюта си в киноизкуството.
Водните костенурки бяха още във ваната.
Сутринта на закуска Джонатан, отново в добро настроение, усърдно опразваше накамарените с храна чинии.
— Днес — започна той, напълнил устата си с яйца и салам. — Днес ще правим снимки на езерото, нали, на Скотини.
— Какво ще снимаме там? — попитах аз.
— Водни костенурки — обясни той.
— Водни костенурки ли? — недоверчиво повторих аз.
— Да, разбира се — рече той, тълкувайки погрешно моите въпроси, и продължи обезпокоен. — Още са при вас, нали?
— О, да! — отговорих аз. — Точно си мислех, че без тях ваната ни ще опустее. Много се привързахме към животинчетата.
— Добре, помислих, че може да са избягали — успокои се Джонатан.
— Не, за съжаление — казах аз.
— Хубаво — продължи Джонатан. — Ще снимаме как ти и Лий идвате при езерото. Ти можеш да разкажеш как навремето като дете си идвал и си ловил разни неща. Ще снимаме жабите, тритоните и оная водна змия, дето я хвана Жан-Пиер. Ще „вземем“ в кадър и водните костенурки. Ти ще обясняваш на Лий колко лесно се ловят водни костенурки…
— Извинявай — прекъснах го аз. — Ти виждал ли си как се движат водните костенурки?
— Няма страшно! — отвърна Джонатан и лекомислено си направи каламбур. — В края на краищата от нашите осем костенурки сигурно има поне една на осемдесет години, която ще се движи по-бавно от другите.
Джонатан бе трогателен с фанатичната си вяра, че рано или късно ще намери животно, което да изпълнява нарежданията му, макар и в края на краищата да остана излъган.
— Нито една от нашите костенурки не е осемдесетгодишна — ми прошепна Лий. — Когато ги вадим от ваната, за да си вземем душ, побягват като луди из банята.
— Знам — потвърдих аз. — Но нека да не поставяме на изпитание затрогващата вяра на Джонатан в майката природа. Кой знае, може пък да стане чудо!
Така започна паметният ден на водните костенурки.
Изнесохме ги от нашата баня (факт, посрещнат с голямо облекчение от камериерките на стаята ни), поставихме ги в подходящ „контейнер“ и с ескорт от три автомобила потеглихме към езерото. Три, защото Жан-Пиер, въодушевен от успеха си в киноизкуството като укротител на „стъклената змия“, се приобщи към нашия екип, за да „укротява“ водната змия. Слънцето безмилостно прижуряше и ние с облекчение въздъхнахме, когато пътят потъна в сенчестия простор на маслиновите гори. На времето ми се струваха като свят на чудесата. За възрастните хора, които минаваха край надупчените стволове на дърветата под балдахина на сребърнозелените листа, те бяха красива гледка и приятна сянка, а за мен — истинско съкровище от животинки. Из безбройните дупки на всяко дърво можеха да се намерят десетки различни създания — от кукумявки и съселчета до мушитрънчета и черни плъхове. През пролетта изпълзяват от земята по стъблата на дърветата странни гърбати животинки с изпъкнали очи. Кожата им се разцепва по целия гръб и бавно, мъчително се показва цикада с ореховокафяво телце и сребристи крилца. Раждат се предвестниците на лятото, които ще огласят с песните си целия остров. В корените на маслиновите дървета се намират стоножки, дълги като молив, и жаби със сребриста кожа на зелени петна, подобни на средновековни географски карти на света с произволни форми на континентите. Насекомите са навсякъде — пеперуди, мравколъви и калинки, мухи с крехки дантелени крилца, които снасят яйцата си по нежните стъбла на растенията, смолисточерни торни бръмбари по двойки, търкалящи топченца от тор, за да ги заровят в земята като „ясли“ за своите бръмбарчета. Веднъж някой се учуди какво толкова съм намирал в тези „еднообразни и безжизнени“ маслинови гори. За мен те са място на безкрайно, прелестно шествие, а пролетта ги обсипва с разни цветя, сякаш някой е разпилял кутията с боите си между тъмните чепати стволове. Тези гори са всичко друго, но не и „еднообразни и безжизнени“.