Дълго остана на върха на хребета, разделящ неговия свят. Най-после се обърна и слезе в равнината.
Цялата тази нощ се въртя край глутницата, но не я приближи. И за щастие. Все още пазеше миризмата на ремъци и хора. Глутницата щеше да го разкъса на парчета. Първият инстинкт на дивия звяр е този за самосъхранение. Това беше може би шепотът на дивите му прадеди, който накара Казан да се търкаля в снега от време на време, където следите на глутницата бяха най-гъсти.
Тази нощ глутницата уби карибу край езерото и „пирува“ почти до зори. Казан се движеше срещу вятъра. Миризмата на кръв и топло месо дразнеше ноздрите му и острият му слух долавяше хрускането на костите. Но инстинктът беше по-силен от изкушението.
Чак през деня, когато глутницата се беше разпръснала нашир и надлъж в равнината, той отиде смело на мястото. Не намери нищо освен почервенял от кръв сняг, покрит с кости, черва и парчета жилава кожа. Но това беше достатъчно. Той се търколи, зарови муцуна в остатъците и цял ден остана там, засищайки се от миризмата.
Тази нощ, щом луната и звездите отново се показаха, тръгна без страх и колебание и извести за себе си новите си другари от голямата равнина.
Глутницата отново се събра през нощта. А може да беше и друга глутница, подгонила кошута от много мили разстояние на юг до голямото замръзнало езеро. Нощта беше светла, почти като ден и от края на гората Казан пръв видя спущащата се към езерото кошута на една трета миля от него. В глутницата имаше около дванадесет вълци, пръснати вече в смъртоносна подковообразна верига, двамата водачи тичаха почти наравно с жертвата си и бавно се приближаваха към нея.
Със силен рев Казан изскочи на лунната светлина. Беше точно на пътя на бягащата кошута и със светкавична скорост връхлетя върху нея. На двеста ярда, от него тя го видя, сви надясно и водачът от тази страна я посрещна с отворена уста. Казан се изравни с втория водач и скочи на мекия врат на кошутата. Със страхотно ръмжене глутницата я загради изотзад и кошутата падна. Казан се намери полузатиснат от нея, със зъби дълбоко в гръкляна й. Тя лежеше с цялата си тежест отгоре му, но той не я изпускаше. Това беше първият му голям лов. Кръвта му кипеше като огън. Ръмжеше през зъби.
Едва когато премина и последното потрепване по тялото върху него, той се измъкна изпод гърдите и предните й крака. През деня беше разкъсал заек, не беше гладен. Затова седна в снега и зачака, докато разярената глутница се нахвърляше на мъртвата кошута. След малко приближи, завря муцуна между два вълка, но го ухапаха заради натрапничеството му.
Когато Казан се отдръпна, все още с колебание дали да се смеси с дивите си братя, едно голямо сиво същество изскочи от глутницата и се насочи право към гръкляна му. Едва имаше време да се хвърли в атаката, и за миг двамата се търкаляха в снега. Те се изправиха, преди възбудата от внезапната битка да е отклонила глутницата от пиршеството. Бавно се обикаляха един друг с оголени бели зъби и с настръхнали жълтеникави козини. Вълците затвориха смъртоносния обръч около борещите се.
Това не беше ново за Казан. Десетки пъти беше попадал в такива обръчи в очакване на последния миг. Неведнъж се беше борил за живота си в обкръжение. Но така се бореше кучето от впряга. Ако не се намесеше човек с тояга или камшик, краят винаги беше смърт. Само единият от борещите се можеше да остане жив. Понякога умираха и двамата. А тук нямаше никакъв човек — само този съдбоносен кордон от чакащи озъбени демони, готови да скочат и разкъсат първия от борещите се, който бъде съборен на една страна или по гръб. Тук Казан беше непознат, но не се страхуваше от тези, които го обкръжаваха. Големият закон на глутницата щеше да ги принуди да бъдат справедливи.
Погледът му беше прикован само в едрия сив водач, който го беше предизвикал. Рамо до рамо, те продължаваха да се обикалят. Там, където преди няколко минути имаше тракане на зъби и разкъсване на месо, сега цареше тишина. Нечистокръвните кучета от Юга с леки лапи и меки вратове щяха да ръмжат и лаят. А Казан и вълкът бяха безмълвни — с вирнати уши и отпуснати рошави опашки.
Изведнъж вълкът се хвърли със светкавична бързина, челюстите му изщракаха с острия звук на стомана, удряща върху стомана. Те минаха на един инч от Казан. В този миг той връхлетя отстрани и зъбите му като ножове прободоха хълбока на вълка. Те започнаха да се обикалят отново, очите им се наливаха с кръв, бърните им се отдръпнаха назад и сякаш изчезнаха. Тогава Казан скочи за онова смъртоносно стискане на гръкляна, но не успя. Беше отново само на инч, вълкът се върна също като него и сложи хълбока си отворен така, че кръвта се стичаше по краката му и багреше снега. По огъня на тази рана Казан разбра, че врагът му беше опитен в борбата. Сви се ниско, главата му беше изправена, а гърлото почти опираше снега. Това беше един трик, научен от Казан още като малко кученце — да пази гръкляна си и да чака.