— Страдам от безсъние — рече тя.
Сетне махна към корема си, за който Ани вече знаеше, макар и да не си личеше под дебелото палто, широко като палатка.
— Трябва да се поразходя и искам да ме придружиш — добави тя.
Защо точно аз?, запита се Ани. Защо не някой от прислугата ви, съпругът ви или дори Вайълет? Цялата случка беше странна, извънредно странна. А още по-странен беше погледът на Мадлен — някак отнесен, все едно беше сомнамбул… което напомни на Ани, че самата тя едва предишната вечер беше ходила насън… и това я накара за миг да се разтревожи, че може би сънува и всичко това. Може би просто отново ходеше насън? Дали беше възможно да не е истина?
Определено не го усещаше реално. В този нощен час, в който мрачните сънища още подръпваха крайчетата на мислите ѝ, Ани беше готова да се закълне, че усещаше по-остро люлеенето на кораба под краката си и факта, че бяха надвесени над безкрайни дълбини от морска вода единствено по силата на високомерието на човешкия прогрес и изобретателност. Нямаше нито една разумна причина кораб с такива размери да плава по водата. Ани не разбираше нищо от физика и дори не можеше да проумее как е възможно това.
Но такъв беше модерният живот: пълен с невъзможни неща.
А ако животът беше поредица от невъзможни неща… Ани потрепери. От това следваше, че всичко е възможно — че е възможно човек да бъде обсебен или преследван от духове, или във всеки един миг да се предаде на лудостта. Може би всички тези неща бяха верни, а може би — нито едно от тях.
Ръката на Мади беше отпусната леко, но стабилно на ръката на Ани и тя не можеше да се отърси от чувството, че това не е случайна, безцелна разходка по коридорите в този среднощен час.
Дали Мади не я водеше някъде?
— Питам се има ли нещо конкретно, което ви тревожи? — попита Ани.
Опитваше се да си вдъхне увереност — притеснението ѝ беше неоправдано. Горкото момиче, което в действителност беше по-младо от Ани, а вече беше омъжено и носеше дете в утробата си, сигурно просто се чувстваше самотно. Може би още беше разстроена от смъртта на онова момче Теди. Все пак момчето беше по-близо до нейната възраст, отколкото собственият ѝ съпруг.
— Боя се, че е от бременността. Чувствам се толкова некомфортно, че не мога да заспя. Не помага нито топлото мляко, нито четенето… единственото, което върши работа, са дългите разходки. В главата ми е… Чела ли си Шекспир, мис Хебли?
Ани почувства този въпрос като остро убождане през дрехите си. Като ужилване. Момичетата като Ани не четяха Шекспир. Имаха късмет, ако изобщо можеха да четат.
— Не, мадам.
— Е, няма значение, но в „Макбет“… — Тя ахна и закри устата си с ръце. — Името на тази пиеса не бива да се произнася на глас. Джак ми каза, че носи лош късмет — не че съм суеверна. Както и да е, в тази пиеса има една реплика, която много обичам…
Беше снишила гласа си до шепот, когато завиха зад ъгъла по поредния пуст коридор.
— Така ли? — рече Ани.
Честно казано, вече беше съвсем озадачена от всичко, което излизаше от устата на Мади.
— „Умът ми е гнездо на скорпиони!“1
— Не е ли просто перфектно казано? За да опишеш неспокойните мисли, които се въртят в главата ни посред нощ?
Сравнението беше смущаващо. Макар и да не беше виждала скорпион, Ани знаеше какво представляваха.
— Да, мисис Астор — рече тя, макар и да не беше съгласна.
Само от мисълта за куп отровни създания, които се извиват, гърчат и пълзят едно върху друго, кожата ѝ настръхваше.
— Наричай ме Мади, моля те — отвърна момичето.
Ето пак, това характерно за американците фамилиарно отношение — все едно можеха да заблудят някого с него. Двете не бяха равни.
Зад една от вратите слабо се разнесе мъжко хъркане. Беше толкова странен шум — едновременно нежен и груб. Познат и смущаващ. Гневен и успокоителен. Напомняше на Ани за нейния баща, който хъркаше толкова ужасно, че се чуваше в цялата къща. Беше истински тиранин, който можеше да накара жена си и децата си да се свиват от страх само с няколко изръмжани слова.
Докато крачеше редом с Мади в нощта, се чувстваше като фея, като леприкон или като елф — вълшебно създание, което безшумно се носи през къщата, след като всички са потънали в сън. В търсене на някое дете или златна монета, които да отмъкне. А може би най-вече беше като призрак — като дух, уловен в капана на друг свят, задържан против волята си далеч от живите.
Тя се опитваше да различи номерата над вратите, покрай които минаваха, но всички се сливаха пред очите ѝ. Не можеше да се ориентира. Къде се намираха? Мади беше казала на Ани, че иска да я придружи, за да не се загуби, но след това беше настояла да води, а самата Ани вече беше толкова объркана, че не беше сигурна дали ще намери пътя обратно.