Почувства внезапна ледена тръпка, която отдаде на моментното вълнение или на близостта на духовете на предците. Въпреки че телата им бяха отнесени от разбиващите се безкрай вълни, техните ками1 със сигурност изобщо не бяха напускали това място и чакаха завръщането му. Потрепери и закопча сакото си. Да, щеше да строи тук, но едва след като първо направеше нужното.
Първо трябваше да разрушава.
Много далеч оттам цареше един от онези идеални мигове. Стикът за далечни удари се вдигна плавно назад от топката в идеална дъга, спря за част от секундата, сетне стремително се върна по същия път, като набираше скорост с падането. Мъжът премести тежестта си от единия крак на другия. В нужния момент ръцете му се извиха по подобаващ начин, а върхът на стика се завъртя по вертикалната ос така, че при удара по топката той бе точно перпендикулярно на планираната траектория. Звукът не се нуждаеше от коментар — идеално „пинк“ (върхът беше метален). То и осезаемият импулс, преминал по графитната дръжка, показаха на играча всичко, което искаше да знае. Дори не се налагаше да гледа. Стикът спря движението си по инерция и мъжът извърна глава да проследи полета на топката.
За съжаление не Райън нанесе този удар. Той поклати глава с печална усмивка, докато се навеждаше да нагласи топката си.
— Добър удар, Роби.
Контраадмирал Робърт Джеферсън Джексън от военноморските сили на САЩ остана в същата поза, докато наблюдаваше с авиаторския си поглед как топката започва да пада, а после тупва на окосената част между дупките на около двеста и тридесет метра. С отскачанията тя се придвижи на още трийсетина. Проговори едва след спирането й право в центъра:
— Исках да се поизравним.
— Животът е гаден, нали? — отбеляза Райън, докато изпълняваше предварителния ритуал. Сгънати колена, сравнително изправен гръб, не прекалено наведена глава и хващането. Да, ето това е! Направи всичко, което клубният инструктор му обясняваше миналата седмица и по-миналата, и още по-… като замахна със стика… и го стовари…
… и не беше толкова зле, съвсем леко вдясно от окосената площ и на сто шестдесет и пет метра от тях: най-добрият удар от стартовата площадка, който е правил някога. Със стика си за далечни удари я изстреля на приблизително същото разстояние, на каквото би я пратил и Роби със стабилна желязна „седмица“. Горе-долу единственото хубаво нещо беше, че бе едва 7,45 сутринта и наоколо нямаше никой, който да споделя неудобството му.
„Поне смених напрегнатата атмосфера.“
— Откога играеш, Джак?
— Два пълни месеца.
Джексън се ухили и се запъти към паркираната долу количка за голф.
— Аз започнах през втората си година в Анаполис. Имам голяма преднина, момче. По дяволите, наслаждавай се на деня.
Е, да. „Грийнбрайър“ се намираше сред планините на Западна Вирджиния. Място за уединение още от края на осемнадесети век, тази октомврийска утрин бялата осанка на главното хотелско крило бе окичена с рамка в жълто и алено, тъй като дърветата, даващи твърда дървесина, навлизаха в периода на есенен блясък.
— Е, не очаквам да те победя — призна си Райън и седна в колата.
Събеседникът му се обърна и се усмихна.
— И няма. Просто благодари на Бога, че днес поне не си на работа, Джак, защото аз съм.
Никой от тях не беше в отпуска, макар и двамата да имаха нужда, нито пък бе доволен от постигнатия досега успех. За Роби той се изразяваше в бюро с адмиралски флаг в Пентагона. За Райън, нещо, което го изненадваше дори сега, успехът означаваше връщане към света на бизнеса вместо към университетското място, за което копнееше (или поне тогава така мислеше) в Саудитска Арабия преди две и половина години. Помисли си, че може би въпросът е в действието. Беше ли се пристрастил към него? Докато се чудеше, си избра железен стик-тройка. Нямаше да е достатъчен, за да изпрати топката до чимовете около дупката, но още не бе усвоил дървените. Да, именно за действието копнееше дори повече, отколкото за епизодичните бягства от него.
— Не бързай и не се мъчи да я убиеш. Топката е вече мъртва, нали така?
— Да, адмирале. Слушам, сър — отвърна Джак.
— Дръж главата наведена. Аз ще я проследя.
— Добре, Роби.
Мисълта, че Роби няма да му се смее независимо колко лош е ударът, бе по-лоша от подозрението, че може и да го направи. Като размисли хубаво, застана малко по-изправен, преди да замахне. За награда чу приятен звук:
1
Ками (яп.) — божествена сила в шинтоизма, често уеднаквявана с праотците или с различни божества. — Б.пр.