— Всички ли са добре?
— Успешен десант, сър. — Вега се появи първи, а след него се мъкнеха още двама. Останалите се насочваха насам и носеха черните си парашути.
— Да се залавяме за работа, рейнджъри.
Самолетът „Глоубмастър“ продължи почти право на юг, „топна си краката“ малко на запад от Номазу и без да се отделя от водата, задържа възможно най-дълго време между себе си и далечните Е-767 един пълен с възвишения полуостров. После сви на югозапад, за да се отдалечи още повече от тях, докато на триста и двадесет километра от японското крайбрежие не почувства, че е безопасно да се издигне пак до сигурна постоянна височина по пътническия въздушен маршрут G223. Оставаше единствено въпросът дали „танкерът“ КС-10, който трябваше да ги посрещне, щеше да се появи и да им позволи да завършат полета си до атола Куаджалейн. Едва тогава можеха да нарушат тишината в радиоефира.
Специалният отряд имаше възможността да го направи първи. Сержантът свързочник разгъна един спътников радиопредавател, насочи го по нужния азимут и излъчи петбуквен код, след което зачака потвърждение.
— Приземили са се благополучно — съобщи един майор на Джексън, който седеше на бюрото си в Националния военен команден център.
„Номерът ще е да ги изкараме оттам — помисли си адмиралът. — Всичко с времето си.“ Той вдигна телефона, за да се обади до Белия дом.
— Джак, рейнджърите са вътре.
— Браво, Роб. Трябваш ми — добави Райън.
— За какво? Тук имам много работа и…
— Веднага, Роби. — Линията замря.
Следващата точка от плана бе да преместят товара. Той беше паднал на двеста метра от формалната цел, а планът позволяваше доста по-голямо отклонение. Една по една, двойки рейнджъри напрягаха сили и пренасяха празни мехури за гориво нагоре до края на пояса от дървета, които граничеха с нещо като високопланинска ливада. Като свършиха с това, те прекараха един маркуч и източиха девет хиляди литра гориво JP-5 от един огромен гумен мехур в шест по-малки, подредени по двойки на предварително избрани места. Тази операция продължи един час, през който четирима от групата обикаляха непосредствените Околности за някакви признаци за човешко присъствие, ала откриха единствено следите от мотопед на четири колела, каквито бяха предупредени да очакват. Когато изпомпването приключи, огромният мехур за гориво беше сгънат и изхвърлен в една дупка, а сетне грижливо покрит с чим. След това трябваше да пренесат саморъчно солидния товар до нужното място и да го покрият с маскировъчна мрежа. Задачата отне още два часа и изстиска бойната група до границите на физическите й възможности, тъй като съчетаваше тежка работа и нарастващо напрежение. Слънцето скоро щеше да се покаже и местността не можеше да изглежда така, сякаш тук живееха хора. Операцията по прикриването ръководеше старши сержант Вега. Щом свършиха всичко, рейнджърите, намиращи се все още извън горичката, тръгнаха в колона към нея, като последният от тях заличаваше следите от присъствието им по тревата. Не беше идеално, обаче трябваше да мине. На зазоряване, в края на двадесетчасовия работен ден (за тях най-неприятния, който човек би могъл да измисли), те се намираха на посоченото място, нежелани гости в чужда земя, и най-вече трепереха от студ, нямащи възможност да си накладат огън, за да се стоплят, нито да хапнат нещо различно от студени провизии.
— По дяволите, Джак, имам си достатъчно работа там — каза Роби, докато минаваше през вратата.