— Синът ми пък е летец изтребител. Лети с „Ийгъл“.
— Е, дотук те се справят добре. Нали знаете, неотдавна свалиха два американски бомбардировача.
— Наистина ли? — Капитан Сато не бе чул новината.
— Американците изпитваха противовъздушната ни отбрана — обясни индустриалецът. — Но всъщност те са тези, които се провалиха.
41.
КОМАНДИР НА СПЕЦИАЛЕН ОТРЯД 77
— Вие се върнахте! — възкликна с известно удоволствие човекът, даващ мотопеди под наем.
— Да. — Номури се усмихна и кимна. — Вчера имах особено добър ден в службата. Няма нужда да ви казвам колко натоварващ може да е такъв „добър“ ден, нали?
Мъжът изсумтя в знак на съгласие.
— През лятото най-добрите ми дни са онези, когато не спя въобще. Моля да ме извините за вида — добави той. Беше човъркал по някои от машините си цяла сутрин, а за него тя започваше почти от пет часа. Същото важеше за Номури, ала по различни причини.
— Разбирам ви. Аз също въртя свой бизнес, пък кой работи повече от онзи, който работи за себе си, а?
— Мислите ли, че нашите дзайбацу го разбират?
— Не и онези, които съм срещал. Въпреки всичко вие сте щастливец, щом живеете в толкова спокойна местност.
— Не винаги е спокойна. Военновъздушните сили сигурно си правеха учения снощи. Един реактивен самолет прелетя съвсем наблизо и много ниско. Събуди ме и после така и не можах да заспя пак. — Той обърса ръцете си и като напълни две чаши с чай, предложи едната на госта си.
— Дозо — каза любезно Номури. — Сега те си играят на много опасни игрички — продължи той, като се чудеше какъв ли отговор ще получи.
— Пълно безумие, ама на кой му пука какво мисля аз? Сигурен съм, не и на правителството. Те се вслушват само в онези, „великите“. — Собственикът на машинарията сръбна от чая и огледа работилницата си.
— Да, и аз се тревожа. Надявам се Гото да може да намери изход от ситуацията, преди нещата да се изплъзнат изцяло от контрол. — Той хвърли поглед навън. Небето ставаше сиво и застрашително. Тогава чу определено гневно изсумтяване.
— Гото ли? И той е като всички останали. Другите го водят за носа… Или за друга част, ако слуховете за него са верни.
Номури се изкиска.
— Да, аз също чух разни истории. Все пак човекът е жизнен, нали? — Последва пауза. — Та може ли да наема пак някой от мотопедите ви днес?
— Вземете номер шест. — Селянинът му посочи. — Току-що свърших с поправката му. И внимавайте с времето. Довечера ще падне сняг.
Номури вдигна туристическата си раница.
— Ще ми се да направя няколко снимки на облачните планини за колекцията ми. Спокойствието е вълшебно и помага на мисленето.
— Само през зимата — заключи мъжът и поднови работата си.
Номури вече знаеше пътя и проследи реката Таки нагоре по една пътека, смръзнала се от студ и хванала скреж. Щеше да се чувства по-добре, ако проклетата четириколка имаше по-хубав шумозаглушител. Поне натежалият въздух щеше да помогне за смекчаване на звука или така се надяваше, когато пое нагоре по същия път, по който тръгна преди няколко дни. Малко по-късно вече гледаше надолу към планинската ливада, без да вижда нищо необичайно, и се питаше дали… Питаше се много неща. Ами ако войниците бяха попаднали на засада? „В такъв случай изгарям“ — каза си той. Но нямаше връщане назад. Настани се пак на седалката и се спусна по склона, след което спря според нарежданията по средата на сечището и свали качулката от червения си анорак. При по-внимателно оглеждане забеляза, че някои чимове са поразместени, видя и нещо като пътека, влизаща в горичката. В този момент се появи една самотна фигура и му махна да се приближи. Агентът на ЦРУ запали отново мотопеда и се отправи натам.
Двамата войници, които се изправиха пред него, не насочиха оръжия. Нямаше нужда. Лицата им бяха изрисувани, а маскировъчните им униформи му казваха достатъчно.
— Аз съм Номури — рече той. — Паролата е „Фокстрот“.
— Капитан Чека — представи се военният и му протегна ръка. — Работили сме с вашите и преди. Вие ли сте човекът, избрал мястото?
— Не, обаче аз го проверих преди два дни.
— Хубаво местенце за хижа. Даже видяхме няколко елена, макар и малки. Надявам се, че не сме в ловния сезон. — Забележката хвана Номури на тясно. Не беше помислил за такава възможност и не знаеше нищо за ловуването в Япония. — И така, какво ми носите?
— Това. — Той свали раницата си и извади клетъчните телефони.
— Занасяте ли ме?
— Японската армия има хубава апаратура за следене на военните комуникации. По дяволите, те са изобретили голяма част от техниката, която хората ни използват. Ала такива има всеки — ухили се Номури. — Закодирани са цифрово и покриват цялата страна. Дори тази й част. Има ретланслаторна кула на онази планина долу. При всички положения е по-безопасно, отколкото да използвате редовните си комуникативни средства. Сметката се плаща в края на месеца — добави той.