Такива сражения се бяха водили само на ужким или може би по римските арени в една друга епоха. В двата края бяха самолетите за електронна война: Е-767 от японска страна, и Е-ЗВ от американска, на такова разстояние едни от други, че всъщност никой не „виждаше“ противника си дори на многобройните радарни екрани на борда, въпреки че те следяха сигналите си с различна апаратура. По средата бяха гладиаторите, защото американците за трети път проучваха въздушната отбрана на Япония и отново се проваляха.
Американските самолети със системи „Ауакс“ бяха на деветстотин и петдесет километра от Хокайдо, а изтребителите F-22А летяха на сто и шестдесет километра пред тях и служеха за стръв, както се изрази водачът на ятото. Японските F-15 също излизаха напред и навлизаха в радарния обсег на американските разузнавателни самолети, обаче не напускаха и обхвата на своите.
По зададена команда американските изтребители се разделиха на две звена от по два самолета. Водачът се стрелна право на юг и се възползва от възможността им да летят продължително време с повече от хиляда четиристотин и петдесет километра в час, за да напреднат косо към японската патрулна линия.
— Ама че са бързи! — отбеляза един японски въздушен диспечер. Беше трудно да поддържат контакт. Американският самолет бе почти неуловим за радарите, ала размерите и мощността на антената на модела „Ками“ пак надвиха над замаскиращите технологии и операторът започна да насочва японските „Ийгъл“ на юг, за да хванат в обсега си сигналите. Просто за да се увери, че американците знаят, че са засечени, той избра подходящите „отметки“ с електронната си стрелка и нареди на радара да ги засипва с лъчи на всеки няколко секунди. Те трябваше да са наясно, че всеки техен ход се следи и че тяхната уж измамваща радарите технология не я бива достатъчно за нещо ново и радикално. За да направи нещата малко по-интересни, той превключи предавателя си на огневи режим. В действителност те бяха твърде далеч, за да направляват ракета от такова разстояние, но въпреки всичко щяха да им докажат за пореден път, че могат да ги осветят достатъчно силно, за да ги улучат, което щеше да им послужи като един вид урок. Отначало сигналите малко отслабнаха и почти изцяло изчезнаха, ала после софтуерът ги различи сред хаоса и улови по-ясно ярките импулси, като усили мощността по двата азимута към американските изтребители, каквито самолетите несъмнено бяха. Бомбардировачът В-1, макар и бърз, не бе толкова маневрен. Да, това беше най-силният коз на американците и той не стигаше, така че, ако те го проумееха, дипломацията може би щеше да промени нещата веднъж и завинаги, и в Северния Тих океан отново щеше да цари мир.
— Виж как изтребителите им „Ийгъл“ се изместват, за да покрият зоната — забеляза на контролния си монитор старшият американски диспечер.
— Все едно са завързани с въже за разузнавателните — подхвърли събеседникът му. Той бе летец изтребител, пристигнал току-що от военновъздушната база „Ленгли“, щаба на Въздушното бойно командване, където задачата му беше да разработва тактически схеми за изтребителите.
Друго електронно табло показваше, че три от самолетите Е-767 са във въздуха. Два бяха на предни патрулни позиции, докато третият обикаляше наблизо, току до крайбрежието на Хоншу. Това не се очакваше. Ходът фактически бе предвидим, тъй като беше и най-умният. Всичките три разузнавателни самолета бяха пуснали съоръженията си вероятно на максимална мощност, понеже иначе не можеха да засичат системите „Стелт“.
— Сега вече знаем защо са улучили двата лансъра — рече мъжът от Вирджиния. — Могат бързо да преминават на високи честоти, и да осветяват целите за техните „Ийгъл“. Хората ни изобщо не са разбрали, че са стреляли по тях. Страхотно.
— Хубаво щеше да е, ако имахме няколко такива радара — съгласи се старшият въздушен диспечер.
— Но вече знаем как да ги надхитрим. — Военният от Ленгли смяташе, че вижда решението. Операторът не беше толкова сигурен.