— Трябва ми разрешение, преди да направя каквото и да било.
Кларк кимна и се поздрави за точното предположение. Той разтвори преносимия си компютър.
— На нас също. Вие получете своето, а аз ще се погрижа за моето.
Джоунс смачка цигарата си във флотския алуминиев пепелник. Пакетът беше забутан в едно от чекмеджетата на бюрото, вероятно в очакване на точно такъв случай. Когато започнеше война, правилата за мирно време отиваха в боклука. Бе лесно да се поддадеш на старите навици и особено на лошите… Всъщност войната беше именно това, нали? Забеляза също, че адмирал Манкузо е на границата да си изпроси една цигара, и затова се погрижи филтърът да се подава почти изцяло от пакета.
— С какво разполагаш, Рон?
— Отделиш ли достатъчно време на тази машинка, получаваш резултати. С Бумър чоплихме данните цяла седмица. Започнахме с корабите. — Джоунс се придвижи до морската карта. — Проследихме траекториите на разрушителите…
— Чак от… — прекъсна го капитан Чембърс и веднага бе скастрен.
— Да, сър, чак от средата на Тихия океан. Минавах от широк в тесен обхват, проверявах времето и ги проследих. — Той посочи силуетите, забодени на картата.
— Чудесно, Рон, обаче си имаме спътникови снимки за тази работа — изтъкна командващият тихоокеанските подводници.
— Прав ли съм тогава? — поинтересува се цивилният.
— Близо си до истината — призна Манкузо, след което посочи другите фигури, забодени на стената.
— Да, Барт, точно така. Щом измислих как да проследя разрушителите, започнахме да се занимаваме с подводниците. И познай какво стана? Все още мога да сгащвам онези педали, когато си подават шнорхелите. Ето ти и патрулната линия. Засичаме ги по моя сметка в около една трета от времето и координатите им са сравнително постоянни.
На картата на стената се виждаха шест стабилни контакта. Тези силуети бяха в окръжности с диаметър между тридесет и петдесет километра. Върху други два имаше въпросителни.
— Така все още остават няколко, за които не се знае нищо — подчерта Чембърс.
— Така е. — Джоунс кимна. — Но засякох шест със сигурност, може би осем. Не можем да направим хубав профил на японското крайбрежие. Прекалено далеч е. Улавям траекториите на търговски кораби, сновящи напред-назад между островите, ала това е всичко. Също така засичам голям двувинтов кораб, насочил се на запад към Маршалските острови, а и тази сутрин случайно забелязах, че единият от сухите докове оттатък пътя е празен.
— Това е тайна — подчерта Манкузо и се усмихна спокойно.
— Е, господа, ако бях на ваше място, бих предупредил „Стенис“ да се пази от тази линия от подводници SSK. Може би ще решите да пуснете първо подводниците в трънаците, за да ги разчистят, така да се каже.
— Можем да го направим, обаче се тревожа за останалите — призна си Чембърс.
— „Контрол“, тук „Сонар“.
— „Контрол“ слуша. — Лейтенант Кен Шоу бе поел средната вахта.
— Възможен сонарен контакт, курс нула-шест-нула… вероятно подводница… Контактът е много неясен, сър — докладва главният сонарен оператор.
Строгата дисциплина се поддържаше механично след всичките учения, които проведоха при плаванията си от Бремертън и Пърл. Наблюдателният екип в огневия отсек веднага започна да проследява траекторията. Операторът на анализатора за вълнови траектории черпеше данни направо от хидролокаторната апаратура и въз основа на тях се опитваше да определи вероятното разстояние до целта. На компютъра му трябваше само секунда.
— Получаваме пряк сигнал, сър. Разстоянието е под двадесет хиляди метра.
Дъч Клагет не беше заспал истински. Както всички командири, преди малко той лежеше на койката си със затворени очи и дори бълнуваше някакви безсмислени и объркващи глупости за това как лови риба на плажа, докато рибата е в пясъка зад него и се промъква откъм гърба му, когато дойде повикването от сонарното отделение. Кой знае как се разбуди напълно и сега се намираше в торпедния отсек, бос и по долни гащи. Надникна в помещението, за да установи дълбочината, курса и скоростта, след което се отправи към поста на хидроакустиците, за да погледне лично апаратурата.
— Слушам ви, старшина.
— Ето тук, на шестдесетте херца. — Главният старшина почука по монитора с маркера си. Сигналът идваше и си отиваше, идваше и си отиваше, ала непрекъснато се появяваше отново: просто поредица от точки, стичащи се по екрана, всичките на една и съща честотна линия. Местоположението се изместваше бавно отдясно наляво.
— В открито море са повече от три седмици… — разсъждаваше на глас Клагет.