— Ако те стрелят първи, ще пострадаме — подчерта капитан Харисън, след като съобщи, че противниковият утринен патрул се е появил точно по разписание.
— Ако ни подпалят задника с някоя ракета, Ед, ще изтръбим: „Момчета, хайде да ги пометем.“ — Беше неубедителен опит да бъде духовит, но в момента на Дъбро не му бе много до шеги.
— Не и ако извадят късмет и улучат някоя от цистерните с гориво.
Ето че и началникът на операциите започваше да мисли песимистично. „Не е на добро“ — каза си командирът на бойната групировка.
— Покажете им, че не ни е все едно — нареди Дъбро.
След няколко секунди ескортиращите ги кораби включиха радарите си на огневи режим и хванаха на прицел индийските натрапници. С бинокъла си Дъбро видя, че в пусковото съоръжение на най-близкия кръстосвач със система „Егида“ има бели ракети, които бяха изстреляни с включването на радарите за осветяване на целите. Посланието бе ясно: „Не се приближавайте!“
Можеше да нареди да бъде изпратена поредната гневна телеграма до Пърл Харбър, ала на Дейв Сийтън му предстояха достатъчно неща за решаване, а и истинските решения се взимаха във Вашингтон от хора, неразбиращи проблема.
— Заслужава ли си да се направи?
— Да, сър — отговори Райън, сам стигнал до такова заключение на път за кабинета на президента. Това означаваше да изложи двама приятели на допълнителен риск, но професията им бе такава, а неговата беше да взема решенията… Е, поне отчасти. Подобни неща се казваха лесно, макар да знаеше, че заради тях щеше да спи лошо, ако изобщо успееше да заспи. — Причините са очевидни.
— А ако операцията се провали?
— Двама от хората ни ще бъдат в смъртна опасност, обаче…
— Обаче те са именно за това — предложи Дърлинг не съвсем мило.
— И двамата са мои приятели, господин президент. Ако си мислите, че ми харесва мисълта…
— Успокой се — прекъсна го президентът. — Изложили сме много хора на риск и знаеш ли какво? Като не знаеш кои са те, нещата стават по-тежки вместо по-лесни. Знам го от горчив опит. — Роджър Дърлинг заби поглед в бюрото си, във всичките административни доклади и други дреболии, които нямаха никаква връзка с кризата в Тихия океан, ала въпреки всичко трябваше да се разгледат. Съединените американски щати бяха огромно бреме и той не можеше да пренебрегне никого, независимо какво значение можеше внезапно да е придобила някоя част от тях. Дали Райън го осъзнаваше?
Джак също забеляза документите. Не беше нужно да знае какви са точно. Нито едни не стояха в папка с надпис „Поверително“. Това бяха обичайните ежедневни глупости, с които на мъжа пред него му се налагаше да се занимава. Шефът му трябваше да разпредели ума си за толкова много задачи. Изобщо не изглеждаше честно, особено за човек, който не се е стремил към този пост. Ала тук се бе намесила съдбата, а и Дърлинг доброволно прие длъжността вицепрезидент, защото характерът му налагаше да служи на останалите, което фактически важеше и за Райън. Хрумна му, че в действителност двамата си бяха лика-прилика.
— Господин президент, съжалявам за това, което казах. Вярно е, сър, че помислих за рисковете, но също така е вярно, че работата им е такава. Още повече че мисията ни е препоръчана от Джон. Идеята е негова, искам да кажа. Той е добър оперативен агент и познава както рисковете, така и потенциалното възнаграждение. Мери Пат и Ед са съгласни и също препоръчват да дадем ход на акцията. Естествено, решението трябва да вземете вие, ала препоръките ни са такива.
— За сламка ли се хващаме? — пожела да узнае Дърлинг.
— Не, сър. Евентуално за един много здрав клон.
— Надявам се, че ще бъдат предпазливи.
— О, това е направо върхът — възкликна Чавес. Руският автоматичен пистолет ПСМ беше калибър .215 и имаше по-малък диаметър даже от патроните калибър .22, с каквито американските хлапаци или поне политически неподходящите се учеха да стрелят в скаутските лагери. Това бе и стандартното оръжие на руските военни и полицаи, което като че ли обясняваше защо руските престъпни елементи изпитваха такова презрение към тамошните ченгета.