— Ние току-що изложихме живота си на опасност заради вас, но добре, недейте да ни вярвате. Не съм толкова тъп, че да ви нареждам какво да правите. Не познавам достатъчно добре политиката ви, за да го правя. Това, което ви казвам, е съвсем просто. Ще предприемем някои действия… Какви са всички те, и без това не знам, така че не мога да ви кажа. Искаме да прекратим тази война с най-малко насилия, обаче насилие ще има. Вие също искате войната да приключи, нали?
— Разбира се, че го искам — каза Кога, чиито обноски не бяха се подобрили от изтощението.
— Тогава направете онова, което смятате за най-добре. Вижте, господин Кога, не е задължително да ни вярвате, ала ние несъмнено трябва да ви се доверим, че ще постъпите така, както е най-добре за вашата и за нашата страна. — Думите на Кларк, колкото и гневни да бяха, се оказаха най-добрият избор.
— Хм. — Политикът обмисли казаното. — Да, наистина е така, нали?
— Къде желаете да ви оставим?
— Пред дома на Кимура — отвърна моментално Кога.
— Добре. — Кларк издири адреса на картата и сви по шосе-122, за да се отправи натам. После си напомни, че тази вечер научи нещо изключително важно и че след като закараше този човек до сравнително безопасното място, преди всичко трябваше да изпрати информацията до Вашингтон. Пустите улици го улесняваха и въпреки че му се щеше да изпие едно кафе, за да бъде нащрек, те стигнаха само за четиридесет минути до пренаселения квартал с мънички вилички, където живееше служителят на Министерството на международната търговия и промишлеността. Вътре вече светеше, когато те спряха пред къщата и просто пуснаха Кога да отиде до вратата. Исаму Кимура му отвори и покани госта си вътре, а устата му зееше почти колкото портата на дома му.
„Кой ли е измислил, че тези хора не показват чувствата си?“ — запита се Кларк.
— Според теб кой е информаторът? — обади се Динг от задната седалка.
— Браво… И това не ти е убягнало.
— Хей, аз съм единственият висшист в тази кола, господин К. — Динг разтвори компютъра, за да изготви съобщението за „Ленгли“, което пак щеше да мине през Москва.
— Какво са направили?! — изръмжа Ямата в слушалката.
— Положението е сериозно. — Обаждаше се генерал Арима и самият той току-що бе научил новината от Токио. — Те унищожиха въздушната ни отбрана, след което просто си отидоха.
— Как? — искаше да знае индустриалецът. Не бяха ли го уверили, че самолетите „Ками“ са непобедими?
— Още не знаят как, но ви казвам, че нещата са много сериозни. Сега те могат да нахлуят на японските острови.
„Мисли!“ — заповяда си Ямата и разтърси глава, за да разчисти паяжините от мозъка си.
— Генерале, те все още не могат да нахълтат на островите ни, нали така? Могат да ни ужилят, ала не са способни истински да ни наранят и докато имаме ядрени оръжия…
— Освен ако не пробват нещо друго. Американците не действат така, както ни накараха да очакваме.
Тази забележка жегна бъдещия губернатор на Сайпан. Днес би трябвало да е денят, в който да започне кампанията си. Е, вярно, надцени ефекта на действията си върху американските финансови пазари, обаче те наистина парализираха американския флот и окупираха островите, а Америка нямаше възможности да щурмува дори един от Марианските острови, нито пък имаше политическа решителност, за да предприеме ядрена атака срещу родината му. Следователно продължаваха да водят в резултата. Можеха ли да очакват, че Америка няма да окаже известна съпротива? Не, разбира се. Ямата взе дистанционното и включи телевизора. Успя да хване началото на „Водещите новини“ по Си Ен Ен и ето, на екрана бе американската кореспондентка, застанала на самия край на някакъв пристан, а зад нея се виждаха два американски самолетоносача, които продължаваха да са в доковете, все още неспособни да Сторят каквото и да било.
— Какво казва разузнаването за Индийския океан? — попита той генерала.
— Двата американски самолетоносача още са там — увери го Арима. — Вчера са ги видели както в пряк контакт, така и на радара, на четиристотин километра от Шри Ланка.
— Значи не могат истински да ни наранят, нали така?
— Ами не, всъщност не могат — призна генералът. — Трябва обаче да дадем други разпореждания.
— Предлагам тогава да ги дадете, Арима-сан — рече Ямата с толкова вежлив тон, че думите му прозвучаха като злъчна обида.
Най-лошото бе, че не знаеха какво се е случило. Данните от трите свалени самолета „Ками“ приключваха с унищожаването на „Ками“-2. Всичката им останала информация се основаваше по-скоро на заключения, отколкото на факти. Наземните контролни станции бяха приемали предаванията на „Ками“ четири и шест и сетне излъчванията бяха секнали в една и съща минута. Не забелязаха никакво явно безпокойство у някой от трите радарни самолета. Те просто спряха да предават и от тях останаха само останки, носени от развълнувания океан. Колкото до изтребителите… Е, тук поне имаха записи на разговорите в радиоефира. Те траеха по-малко от четири минути. Първо самоуверените, професионално лаконични забележки на летците, приближаващи към целите, сетне множество възклицания „Какво?!“, последвани от бързи нареждания да задействат радарите си и съобщения, че са осветени. Един пилот докладва, че е ударен, веднага след което изчезна от ефира… Но ударен от кого? Как бе възможно същите самолети, унищожили трите „Ками“, да свалят и изтребителите? Американците разполагаха само с четири от новите и скъпи F-22, които разузнавателните самолети следяха. Каква зла магия… Ето къде беше проблемът. Не знаеха.