Специалистите по противовъздушна отбрана и инженерите, разработили най-добрите в света въздушни радарни системи, клатеха глави, свеждаха очи, тъй като изпитваха неимоверен срам, без да знаят защо. От построените десет такива самолета пет бяха унищожени, имаха само още четири на разположение и единственото, което знаеха със сигурност, бе, че вече не можеха да рискуват и да ги пуснат над морето. Дадени бяха също нареждания да разгърнат във въздуха чакащите в готовност разузнавателни Е-2С, които самолетите Е-767 бяха заменили, ала те представляваха американски модел с по-малко способности и военните трябваше да приемат факта, че по незнаен начин въздушната отбрана на страната им беше жестоко компрометирана.
Бе седем вечерта и Райън се готвеше да се прибира вкъщи, когато секретният факс зажужа. Телефонът му пък започна да звъни още преди да е излязло съобщението.
— Никога ли не можете да пазите тайни? — гневно запита някакъв глас с акцент.
— Сергей? Какъв е проблемът?
— Кога е най-добрата ни възможност за прекратяване на военните действия, а някой от вашите е подшушнал на японците, че той поддържа контакт с вас! — Головко почти крещеше в дома си, където бе три часът сутринта. — Искате да го убиете ли?
— Сергей Николаич, за бога, бихте ли се успокоили, по дяволите? — Джак седна обратно на стола, като вече можеше да прочете страницата. Факсът идваше направо от свързочния център на американското посолство в Москва, несъмнено един вид по нареждане на руската СВР. — Мамка му! — Последва пауза. — Добре де, нали го измъкнахме от опасната ситуация?
— Те са проникнали в системата ви на много високо ниво, Иван Еметович.
— Е, би трябвало да знаете колко лесно е това.
— Уверявам ви, че полагаме усилия да открием кой е информаторът. — Гласът все още звучеше гневно.
„Няма ли да е страхотно? — помисли си Джак, стиснал болезнено очи. — Руската служба за външно разузнаване свидетелства в американския федерален съд.“
— Не са много хората, които знаят. Ще ви се обадя по-късно.
— Радвам се да чуя, че ограничавате деликатната информация в кръг от сигурни хора, Джак. — Линията замря.
Райън натисна вилката и набра по памет друг номер.
— Тук Мъри.
— Райън е. Дан, трябва да дойдеш бързо. — Следващото му обаждане бе до Скот Адлер. После отново се отправи към кабинета на президента. Хубавата новина, която щеше да съобщи, като че ли беше, че противникът е използвал нескопосано важна информация. Несъмнено работа на Ямата, действал отново по-скоро като бизнесмен, отколкото като професионален шпионин. Даже не си беше направил труда да завоалира информацията си, без да го е грижа, че така ще разкрие и източника си. Човекът не знаеше за кое го бива и за кое не. Рано или късно щеше да плати скъпо за тази си слабост.
Последните разпореждания на Джексън, преди да замине за Тихия океан, включваха заповедта дванадесет бомбардировача В-1В от 384-о бомбардировъчно авиокрило да полетят на изток от базата си в Южен Канзас и да стигнат първо до Лажис от Азорските острови, откъдето да продължат към остров Диего Гарсиа в Индийския океан. Шестнадесетте хиляди километра полет отнеха повече от ден и когато самолетите пристигнаха в най-отдалечената американска база, екипажите бяха напълно изтощени. Трите снабдителни КС-10, превозващи наземни екипи и помощно оборудване, кацнаха малко след тях и скоро цялото човешко множество бе заспало.
— Какво искате да ми кажете? — запита Ямата. Мисълта беше смразяваща. Нахлули бяха в собствения му дом. Кой?