— Трябва ли да бъде така? — попита Дърлинг.
— Правихме двадесет симулации на акцията — рече Райън, който прелистваше данните за пореден път. — Всичко е въпрос на сигурност. Сър, налага се да извадим всички от строя.
Президентът пак погледна спътниковите снимки.
— Все пак не сме сто процента сигурни, нали?
— Нищо на този свят не е абсолютно сигурно. — Джак поклати глава. — Информацията ни изглежда много добра… Имам предвид сателитните снимки. Руснаците са развили същата теза, а те имат не по-малко основателна причина от нас да искат да са прави. Тук има десет ракети. Те са дълбоко окопани, а мястото, изглежда, е избрано умишлено заради сравнителната му неподатливост на атака. Всичко това са положителни показатели. Тази операция не е заблуда. Следващият проблем е да се уверим, че можем да ударим всичките. И трябва да го сторим бързо.
— Защо?
— Понеже те връщат част от корабите си към крайбрежието, в границите на чиито възможности е засичането на самолети.
— Няма ли друг начин?
— Не, господин президент. Ако искаме да стане, трябва да се направи довечера. — А Райън прецени по часовника си, че нощта вече е започнала в тази отдалечена част от света.
— Решително протестираме срещу американското нападение над нашата страна — започна посланикът. — През цялото време се въздържахме от подобни действия и очаквахме подобен реверанс от Съединените щати.
— Господин посланик, аз не съм запознат с военните операции. Да не би американски войски да са ударили островите ви? — попита Адлер вместо отговор.
— Много добре знаете какво са направили и би трябвало също да знаете, че този ход е предвестник на цялостно нападение. Важно е да разберете, че една такава атака може да доведе до най-тежките възможни последици. — Дипломатът остави фразата да увисне във въздуха като облак от отровен газ.
Адлер изчака малко, преди да отговори:
— Най-напред ще ви припомня, че не ние започнахме този конфликт. Ще ви напомня още, че страната ви предприе умишлена атака срещу икономиката ни с цел да я парализира…
— Както направихте и вие! — тросна се посланикът и показа истински гняв, който би могъл да е прикритие за нещо друго.
— Извинете, сър, но ми се струва, че е мой ред да се изкажа. — Адлер търпеливо изчака посланикът да се успокои. Беше явно, че и двамата не бяха спали много тази нощ. — Ще ви напомня също така, че родината ви уби американски военнослужещи и ако сте очаквали да се въздържим от съответни действия, значи очакванията ви вероятно са били погрешни.
— Изобщо не сме посягали на жизненоважни американски интереси.
— Свободата и сигурността на американските граждани са в основата си единствените жизненоважни интереси за родината ми, сър.
Язвителната промяна на атмосферата едва ли можеше да бъде по-очевидна, както и причината за нея. Америка предприемаше някакви действия, които явно нямаше да са изтънчени. Хората от двете страни на масата, които отново бяха на последния етаж на Държавния департамент, спокойно можеха да са изваяни от камък. Никой нищо не искаше да отстъпи, даже не искаха да мигнат по време на официалните заседания. Може би извръщаха частично глави, докато водачите на съответните делегации се редуваха да говорят, ала нищо повече. Отсъствието на каквито и да е изражения би накарало едни професионални комарджии да се гордеят… Всъщност се играеше точно такава игра, макар и без карти или зарове. Преди първото прекъсване на преговорите изобщо не се стигна до въпроса чие владение да бъдат Марианските острови.
— За бога, Скот! — възкликна Кук, докато излизаше на терасата. Той разбра по тъмните кръгове под очите му, че човекът, водещ преговорите, е будувал през по-голямата част от нощта, най-вероятно в Белия дом. Първият годишен сезон щеше да премине в занимания със сегашната каша. Медиите непрекъснато опяваха за осакатените кораби в Пърл Харбър, а сега идваха и телевизионни репортажи от Сайпан и Гуам с хора, които говореха със затъмнени лица и променени гласове: от една страна, за това, че искат да бъдат американски граждани, а, от друга, за това колко много се страхуват да останат на островите, ако се разгърне истинска контраатака. Колебанието между противоречивите чувства бе едно от онези неща, които объркваха обществеността, и анкетите показваха, че мненията се разделят, въпреки че мнозинството изразяваше възмущение от направеното, а другата, малко по-малка група показваше желание за дипломатическо решение. Ако то е възможно. Тази сутрин след проучване „Вашингтон пост“ и Ей Би Си заявиха, че едно относително мнозинство от четиридесет и шест процента не вижда големи надежди за това. Непредвидимият елемент обаче бяха притежаваните от японците ядрени оръжия, които не бяха обявени нито от едната, нито от другата страна от страх да не хвърлят в паника съответното население. Всеки участващ в тези преговори наистина се беше надявал за мирно уреждане на спора, но голяма част от тази надежда просто се изпари, и то за някакви си два часа.