Биничи Мураками тъкмо излизаше от сградата след продължителен приятелски разговор с Танзан Итагаке. Утре щеше да се срещне с приятелите си от кабинета и да ги посъветва да прекратят тази лудост, преди да е станало твърде късно. Вярно, родината му разполагаше с ядрени ракети, обаче ги бяха построили с очакването, че самото им съществуване ще е достатъчно, за да се избегне използването им. Самата идея да разкрият, че има такива ракети на тяхна почва (или скала, за да бъдем по-точни), заплашваше да разруши политическата коалиция на Гото и той сега осъзна, че на политическите фигури може да им се заповядва само докато проумеят, че и те имат някаква власт.
„Заради един просяк на улицата.“ Тази мисъл непрекъснато го преследваше. Ако не беше той, доводите на Ямата можеха и да не му повлияят. „Да, ако не беше той…“ — опита се да промълви Мураками и тогава небето над главата му просветля. Телохранителят му бе наблизо и го повали до колата, а върху им заваляха стъкла. Едва-що утихна взривът, и той чу отекването на друг, няколко километра по-нататък.
— Какво е това? — опита се да запита, но когато се размърда, почувства някаква течност по лицето си. Оказа се кръв от ръката на служителя му, разрязана от остро стъкло. Мъжът прехапа устни и запази достойнство, обаче си личеше, че е ранен лошо. Мураками му помогна да се качи в колата и нареди на шофьора си да кара към най-близката болница. Докато човекът приемаше с кимване заповедта, поредният огнен блясък разсече небето.
— Още две тюленчета — каза си тихо полковникът. Той се бе приближил на осем километра, преди да изстреля „унищожителите“ си по изтребителите „Ийгъл“ пред него, от които само единият направи някакъв опит да избегне удара, и то прекалено късно, макар че пилотът му се катапултира и сега се рееше над земята. Засега това беше достатъчно. Той обърна своята „Светкавица“ на североизток и се оттегли със скорост, равна на едно цяло и пет по числото на Мах53. Четиричленната му ескадрила бе отворила дупка в отбранителните части на Хокайдо и изтеглените назад японски военновъздушни сили щяха да изпратят самолети, за да я запушат, с което мисията му за тази нощ се осъществяваше. Години наред полковникът повтаряше на всички, които желаеха да го слушат, че в сраженията честността няма място, и се разсмя, когато чу жестокия евфемизъм, представящ битка между неуловим и традиционен самолет. Избиване на тюленчета. Това обаче не бяха тюленчета, действията им най-много се доближаваха до убийство и той беснееше от яд, че се налага да прави това.
Електронният оператор ги беше превел между два радара за въздушна отбрана и на по-малко от сто и шестдесет километра от един патрулиращ Е-2С. Чуваха всякакви радиопредавания, сбити и развълнувани, идващи от земните станции и предназначени за изтребителите, които сега до един се намираха северно от тях. Първата появила се равнинна местност бе един град, казващ се Арай. Бомбардировачът В-2А летеше гладко на височина тринадесет хиляди метра с малко под шестстотин възла. Под първия пласт на направената от специална тъкан обшивка имаше медна мрежа, която поглъщаше голяма част от електронните вълни, обстрелващи сега самолета им. Тя представляваше част от неуловимата за радари конструкция, намираща се във всеки учебник по физика за гимназиите. Медните нажежаеми жички привличаха много от енергията, съвсем като проста радиоантена, и я превръщаха в топлина, разпръскваща се в студения нощен въздух. Останалите импулси попадаха на вътрешната конструкция и се пречупваха в други посоки или поне така се надяваха всички.
Райън посрещна посланика и го придружи до Западното крило, заобиколен от още пет агенти от тайните служби. Дипломатите биха нарекли атмосферата „открита“. Нямаше явна неучтивост, ала се чувстваше напрежение и липсваха обичайните шеговити забележки, характерни за такива срещи. Не размениха нито дума повече от необходимото и когато влизаха в Овалния кабинет, Джак най-вече го тревожеше въпросът каква заплаха щеше да бъде отправена, ако това изобщо станеше, в този най-неподходящ момент.