— Нас ли?
— Не, нещо друго… не зная…
— Бомбите. Проклятие! — изруга Захариас. — Той следи бомбите!
Бяха общо четири — най-прецизните от всички бомби, които сега падаха бързо, ала не колкото един пикиращ тактически самолет. Всяка една знаеше разположението си в пространството и времето, знаеше и докъде трябваше да стигне. Данните от бордовите навигационни системи на трите В-2 ги бяха ориентирали къде се намират: координати, височина, скорост и направление на самолетите, с които компютрите на самите бомби сравниха местоположението на зададените цели. Докато падаха сега, те свързваха невидимите точки в триизмерното пространство и нямаше голяма вероятност да не улучат. Бомбите обаче не бяха неуловими, понеже на никого не му беше хрумнало да ги направи такива, а бяха и достатъчно големи, за да бъдат засечени.
Батареята все още имаше ракети „Пейтриът“, както и обект, който да брани, и въпреки че бомбардировачът бе изчезнал, на екрана все пак се виждаха четири контакта, които не бяха невидими за радара. Насочващите системи автоматично ги следяха, а командирът на батареята се ругаеше за това, че не се е сетил по-рано. Операторът прие с кимване заповедта и завъртя ключа, който „упълномощаваше“ ракетните системи да действат самостоятелно. Компютърът не знаеше, а не го и интересуваше, че приближаващите се мишени не са самолети. Те се движеха във въздуха, бяха в полусферата, за която той отговаряше, и хората му нареждаха: унищожи ги!
Първата от четирите ракети излетя от подобния на сандък контейнер, превръщайки твърдото си гориво в бяла ивица, разсичаща нощното небе. Системата за насочване проследяваше целите чрез самата ракета, и макар да беше сложна, тя трудно можеше да се заглуши и бе изключително точна. Първата се самонасочи към мишената си, като препредаваше сигналите си до земята и приемаше инструкции от компютрите на батареята. Ако ракетата имаше мозък, тя би изпитала задоволство, когато се прицели пред падащата цел и избра точката в пространството и времето, където щяха да се срещнат…
— Попадение! — възкликна операторът и нощта стана ден, а в същото време втората зенитна ракета земя-въздух се прицелваше в следващата бомба.
Светлината откъм земята изясни нещата. Захариас виждаше идващите все едно от фотографска светкавица проблясвания, отразяващи се в скалистите склонове. Беше прекалено рано, за да са стигнали бомбите до земята. Значи човекът, съставил параметрите на мисията, в крайна сметка изобщо не е бил параноичен.
— Остава изходна позиция две — рече вторият пилот, с което го върна към реалността.
— Местонахождението е определено добре — обади се електронният оператор.
Този път Захариас я виждаше ясно: широка равна повърхност в наситено синьо, различаваща се от насечената, по-тъмна местност на тази хълмиста страна, и светлееща се стена, която я задържаше. Даже светеха лампи заради електроцентралата.
— Отварям портите.
Самолетът отскочи нагоре с около метър, когато шестте бомби полетяха надолу. Автопилотът коригира промяната и бомбардировачът отново сви надясно, за да поеме източен курс, а летецът подобри отношението си към онова, което му бяха наредили да свърши.
Командирът на батареята стовари ръка върху контролния си пулт с доволен крясък. Улучи три от четирите цели, а последната експлозия, била тя и пропуск, можеше спокойно да е изтласкала бомбата встрани от мишената, макар че усети как почвата под него потрепери, когато тя стигна до земята. Той вдигна външния телефон за връзка с ракетния команден бункер.
— Добре ли сте? — попита той настойчиво.
— Какво, по дяволите, ни нападна? — запита намиращият се далеч от тях офицер.
Командирът пренебрегна глупавия въпрос:
— А ракетите ви?
— Осем вече ги няма… Струва ми се обаче, че останаха две. Трябва да се обадя до Токио за инструкции. — Офицерът в другия край на линията бе смаян и първата му мисъл беше да благослови избраното място. Силозите му бяха прокопани в твърда скала, която в края на краищата се оказа като броня за междуконтиненталните балистични ракети. Какви ли нареждания щеше да получи сега, когато американците се опитаха да обезоръжат него и цялата нация?
„Надявам се, че ще ти кажат да ги изстреляш“ — нямаше смелост да каже гласно отговорникът за ракетите „Пейтриът“.
Последните четири бомби на третия бомбардировач В-2 се целеха във водноелектрическия бент в горната част на долината. Те бяха програмирани да взривят отдолу нагоре железобетонната конструкция, като разполагането във времето и пространството на набелязаните за поразяване точки бе не по-малко важно от онова на бомбите, хвърлени над ракетните силози. Незабелязани и нечути от никого, те падаха в редица, на някакви си тридесет метра една от друга.