— Свиквам веднага кабинета! — Линията замря.
Офицерът се огледа. В стаята се усещаше гняв, но страхът беше повече. Ето че систематичната атака се повтори и те вече знаеха смисъла на предишните американски действия. По някакъв начин бяха узнали местоположението на замаскираните ракети и после бяха използвали добре подредени във времето нападения над японската система за въздушна отбрана, за да прикрият истинските си намерения. И какви заповеди щяха да получат самите те сега? Да предприемат ядрено нападение? Това бе лудост. Така смяташе генералът и виждаше, че по-трезвомислещите в неговия команден център изпитват същото.
Станалото беше един вид чудо. Силозът на ракета номер девет бе почти незасегнат. Една от бомбите бе избухнала само на шест метра от него, обаче скалата около… Не, офицерът забеляза, че бомбата изобщо не се е взривила. Имаше дупка в скалистата повърхност на долината, ала на светлината на фенерчето си съзря там, сред разчупената скала, задната част на нещо, или по-скоро някакъв вертикален стабилизатор. Осъзна, че това е неизбухнал снаряд, прецизна бомба с дефектен взривател. Не беше ли забавно? Сетне се спусна да провери номер две. Докато тичаше през долината, той чу някаква сирена да оповестява тревога и се почуди за какво е тази врява. Обиколката бе плашеща и офицерът се учуди, че американците не се бяха опитали да атакуват командния бункер. От десетте подредени ракети осем със сигурност бяха унищожени. Задави се от дима от останалото ракетно гориво, но по-голямата част от него вече се беше вдигнала в небето като огнено кълбо и оставила след себе си само вредни газове, които нощните ветрове отвяваха. Като размисли, той надяна противогаз, като така покри лицето и ушите си, което се оказа фатално.
Втори силоз бе улучен от една-единствена бомба… „Подминат е бил с малко“ — поправи се той. Бомбата се беше разминала с центъра на мишената с може би дванадесет метра и въпреки че наоколо бяха изхвърлени тонове камъни и бетонната плоча се бе пропукала, трябваше само да разчистят отломъците встрани от капака за влизане в силоза, да слязат долу и да проверят дали ракетата е невредима.
„Проклети да са тези американци!“ Бесен взе портативната си радиостанция и позвъни в контролния бункер. Странно, никой не отговаряше. Тогава забеляза, че земята се тресе, ала донякъде се питаше дали не трепери самият той. Като си наложи да се успокои, той дълбоко си пое въздух, обаче тътенът не спря. Земетресение… Но какъв беше този ревящ шум извън противогаза му? После разбра всичко и нямаше време да бяга към склоновете, ограждащи долината.
Хората при ракетите „Пейтриът“ също го чуха, ала не му обърнаха внимание. Предупреждение получи единствено отговарящият за презареждането екип. Намиращи се на разклонението на железопътните релси, те подготвяха една установка с още четири ракети, когато бялата водна маса изригна от входа за долината. Никой не чу виковете им, макар че един от тях успя да се изкатери на безопасно място, преди тридесетметровата вълна да погълне ракетната площадка.
Триста и двадесет километра над нея един обикалящ в орбита спътник прелетя над долината от югозапад на североизток и всичките му девет камери проследиха носещата се надолу водна маса.
45.
БОЕН РЕД
— Ето ги — рече Джоунс. Сновящите по нагънатата принтерна хартия графити изписваха почти еднакви знаци: неясните следи в сектора на хиляда херца сочеха, че системите „Преъри-Маскър“ са в действие, а подобно бледите нискочестотни сигнали отбелязваха използването на военноморски дизелови двигатели. Бяха седем и макар координатите да не показваха все още голяма промяна, такава скоро щеше да има. Сега всичките японски подводници се бяха качили на дълбочината за поемане на въздух, а времето не се връзваше. Те обикновено подаваха шнорхеловите си тръби на кръгъл час, нормално един час след смяната на вахтата, което позволяваше на дежурните офицери и моряци да свикнат с подводницата след заслужената си почивка и също така да проучат околността със сонарите, преди да се впуснат в маневрата, правеща ги най-уязвими. Сега обаче бяха минали двадесет и пет минути от кръглия час, пък и всички подадоха тръбите си в един и същ петминутен интервал, а това означаваше, че имат заповеди за придвижване. Джоунс вдигна телефона и натисна копчето за връзка с командващия тихоокеанските подводници.
— Джоунс се обажда.
— Каква става, Рон?
— Каквато и стръв да сте хвърлили във водата, сър, те току-що тръгнаха към нея. Засякох седем — докладва той. — Кой ги причаква?