„Поредната идиотска демонстрация“ — помисли си Дъбро и се почуди как, по дяволите, човек като Роби Джексън можеше да измисли подобно нещо, но заповедите важаха и за него, така че двата му самолетоносача се обърнаха срещу вятъра, на осемдесет километра един от друг, за да изстрелят по четиридесет самолета всеки, и макар всичките да бяха въоръжени, те не биваше да предприемат действия, освен ако не ги предизвикаха.
46.
ИЗПРАЩАНЕ НА ВОЕННИ ЧАСТИ
— Ще летим почти празни — каза вторият пилот с неутрален тон, докато преглеждаше митническата декларация като част от процедурата преди излитане.
— Какво им става на тези хора? — изръмжа капитан Сато, който разглеждаше плана за полета и проверяваше какво ще е времето. Задачата не му отне много време. Щеше да е хладно и ясно през целия път, а в една огромна зона се очакваше и високо налягане, което щеше да промени Западния Тих океан. Като се изключеха някои високи ветрове в близост до главните японски острови, полетът чак до Сайпан щеше да мине като по вода за тридесет и четирите пътници на борда. „Тридесет и четири! — беснееше той. — В самолет, предназначен за над триста!“
— Капитане, скоро ще трябва да напуснем тези острови. Знаете го. — Беше съвсем явно, нали? Хората, обикновените мъже и жени, вече не бяха толкова объркани, колкото изплашени… И може би дори тази дума не бе най-подходящата. Не беше виждал подобно нещо. Те се чувстваха… измамени? Във вестниците се появиха първите уводни статии, търсещи сметка за курса, поет от родината им, и макар зададените въпроси да бяха меки, те съвсем не бяха маловажни. Всичко е било една илюзия. Страната му бе подготвена за една война в психологическо отношение точно толкова малко, колкото и във физическо, а народът внезапно започваше да проумява какво всъщност ставаше. Предаващата се с шепот новина за убийството (как иначе можеше да се нарече?) на няколко изтъкнати дзайбацу хвърли правителството в смут. Премиерът Гото не правеше почти нищо, даже не държеше речи, нито пък се появяваше публично, за да не се сблъска пряко волята си с въпроси, на които нямаше отговор. Вторият пилот обаче виждаше, че вярата на капитана още не беше разклатена.
— Напротив, няма! Как можа да го кажеш? Тези острови са наши.
— Времето ще покаже — отбеляза той, поднови работата си и остави нещата така. А работа наистина го чакаше: повторни проверки на горивото, ветровете и останалите технически данни, необходими, за да бъде полетът на един пътнически самолет успешен; всички онези неща, които пасажерите никога не виждаха и приемаха, че пилотите просто се качват и подпалват машината, сякаш е такси.
— Добре ли спа?
— И още как, капитане. Сънувах горещ ден и една гореща жена. — Рихтер стана и движенията му опровергаха привидно доброто му състояние. „Наистина съм прекалено стар за тези глупости“ — помисли си Рихтер. Само съдбата и късметът му (ако можеше да го нарече така) го бяха изпратили на тази мисия. Никой не бе прекарал толкова много време с хеликоптера „Команч“, колкото той и другите специалисти, а някой беше решил, че пипето им стига да се справят сами, без някакъв тъп полковник да им се пречка и да оплеска нещата. А сега можеше да побърза и да се измъкне оттук. Вдигна глава и видя, че небето е ясно. Е, можеше да бъде и по-добре. При вмъкване и измъкване отнякъде най-хубаво е да има облаци.
— Резервоарите са пълни догоре.
— Малко кафе би ми дошло добре — изказа той мислите си гласно.
— Заповядайте, господин Рихтер. — Предложи му го Вега, старши сержантът. — Чудесно кафе с лед, каквото сервират в най-добрите хотели във Флорида.
— О, хиляди благодарности, приятел. — Рихтер взе металната чаша със сподавен смях. — Нещо ново относно измъкването?
Клагет си мислеше, че нещата не отиват на добре. Редът от разрушители със системи „Егида“ се бе разкъсал и сега един от тези гадове беше на петнадесет километра от него. Нещо по-лошо: неотдавна във въздуха имаше хеликоптер, поне според електронната му комутационна антена, която подаде рисковано за кратко време въпреки близостта на най-добрия в света разузнавателен радар. Три американски хеликоптера обаче зависеха от неговото присъствие тук, и точка по въпроса. Никой не бе му казвал, че да плава срещу опасностите е безопасно. Не, не беше: нито за него, нито за тях.