— Без да смятаме Япония и Китай — довърши Райън вместо него.
— Хей, забрави ли, че двамата с теб се оправихме със Средния изток? Там нещата са сравнително добре.
— Къде е най-горещо в момента? — Не искаше похвали за това. „Успехът“ бе довел до някои много неприятни последствия и беше основната причина да напусне държавната служба.
— Избери си — предложи Адлер.
Райън изсумтя в съгласие.
— Ами държавният секретар?
— Хансън ли? Политик — отвърна кариеристът от Държавния департамент.
„При това е горд от себе си“ — напомни си Джак. Адлер започна в Министерството на външните работи веднага след дипломирането си като номер едно в своя випуск във „Флетчър скул“, после си прокара път нагоре по йерархичната стълба с робски труд и вътрешни политически маневри, коствали му както любовта на първата му жена, така и голяма част от косата. Джак знаеше, че го крепи любовта към родината. Син на оцелял затворник от Аушвиц, Адлер обичаше Америка по начин, който малцина познаваха. Нещо повече: любовта му не беше сляпа дори сега, когато постът му бе свързан с политиката, а не с кариерата. Подобно на Райън, той играеше по свирката на президента и все пак имаше дързостта да отговаря честно на въпросите на Джак.
— По-лошо — продължи Джак вместо него. — Той е адвокат, а те винаги ти пречат с нещо.
— Обичайните предразсъдъци — отбеляза Адлер с усмивка, после приложи малко от своите аналитични умения. — Движиш някаква операция, нали?
Райън кимна.
— Има едни сметки за уреждане. Изпратил съм двама човека.
Задачата съчетаваше петролно сондиране и копаене, последвани от изключително прецизна довършителна работа, която трябваше да приключи навреме. Грубо изкопаните дупки бяха почти готови. Не беше лесно да се сондира направо в базалтовата матерична скала на долината дори веднъж, камо ли десет пъти за дупки с дълбочина цели четиридесет метра и широчина десет. Бригадата от деветстотин мъже, работещи на три смени, всъщност изпревари официалния срок с две седмици въпреки предпазните мерки. Прокараха шест километра релси от най-близката линия „Шинкансен“ и на всеки два-три сантиметра от тях стълбовете, обикновено поставяни да държат електрическите жици отгоре, сега служеха за поддържане на шест километра линейна маскировъчна мрежа.
„Геоложката история на тази японска долина сигурно е била интересна“ — помисли си ръководителят на строежа. Човек не виждаше слънцето повече от час след изгрева, толкова стръмен беше склонът на изток. Нищо чудно, че предишните железопътни инженери са огледали долината и решили да строят другаде. Тясната клисура, на места по-малко от десет метра широка в основата си, бе изваяна от отдавна заприщена с бент река и сега на практика оставаше една скалиста просека, сякаш останка от войната. „Или част от подготовка за такава“ — помисли си той. В крайна сметка беше съвсем очевидно, макар че не му казваха нищо, освен да си държи езика зад зъбите относно проекта. Единственият изход от това място бе право нагоре или можеше да се заобиколи. За първото можеха да използват хеликоптер, а за второто влак, но постигането на нещо различно изискваше жонглиране с балистичните закони и беше наистина трудна задача.
Докато наблюдаваше, грамаден багер „Кова“ изхвърли поредната камара натрошени скали в един саморазтоварващ се вагон. Беше последният вагон от влаковата композиция и скоро дизеловата разпределителна машина щеше да изтегли поредицата вагони към централната линия, където широколинеен електрически локомотив щеше да ги поеме.
— Готово — съобщи му мъжът, сочейки към дупката.
На дъното й някакъв човек държеше края на дълъг метър. Точно четиридесет метра. Разбира се, дупката бе вече измерена с лазер, ала традицията изискваше такива измервания да се проверяват от ръката на опитен работник и ето че на дъното стоеше миньор на средна възраст, чието лице сияеше от гордост. Той нямаше представа какъв е проектът.
— Хай2 — каза ръководителят с доволно кимване, последвано от по-формален любезен поклон към мъжа долу, на който онзи отвърна с преданост и гордост.
Следващият влак щеше да докара гигантска бетонобъркачка. Предварително подредените платна бяха вече натрупани около дупката (всъщност и около всички други), готови за спускане. Със свършването на тази дупка бригадата изпревари най-близкия си конкурент с може би шест часа, а най-далечния — с не повече от два дни. Неравности в повърхностната скала създадоха проблеми за дупка номер 6 и хората наистина се потрудиха и почти настигнаха другите. Трябваше да говори с тях, да ги поздрави за херкулесовите усилия, за да смекчи срама им, че са последни. Шеста бригада бе най-добрият му екип и беше жалко, че нямаха късмет.