Общо взето, това щеше да е добра проверка за Седми флот. Щеше да им е нужна. Индийците наистина ставаха нервни. Сега седем от корабите му действаха под командването на Майк Дъбро и заедно с тези, които отдели за ПАРТНЬОРИ НА 180-И МЕРИДИАН, се изчерпваше цялата му действаща сбирка. „Докъде паднаха великите сили!“ — каза си командирът на тихоокеанските подводни части. Е, обикновено така ставаше с могъщите.
Процедурата за среща не се различаваше от ритуала на ухажване при лебедите. Появяваш се на определено място в определено време, в този случай с вестник (сгънат, а не навит на руло) в лявата ръка. После се зазяпваш във витрина с голяма колекция от камери и потребителска електроника, точно както механично би направил някой руснак при първото си пътуване до Япония, като се удивляваш на преситеността от продукти, предназначени за онези, които имат твърда валута за харчене. Ако го бяха проследили — нещо възможно, ала не особено вероятно, — всичко щеше да изглежда нормално. Когато дойде моментът, на секундата, един човек се блъсна в него.
— Извинете — каза той на английски, което също беше нормално, тъй като човекът, когото по невнимание смушка, бе очевидно гайджин.
— Всичко е наред — отвърна Кларк с акцент, без да го поглежда.
— За пръв път ли сте в Япония?
— Не, но съм за пръв път в Токио.
— Аха, ясно. — Непознатият го бутна отново, когато продължи надолу по улицата.
Кларк изчака нужните четири-пет минути, преди да го последва. Винаги бе страшно досадно, ала необходимо. Япония не беше вражеска територия. Тази не приличаше на задачите, които изпълняваше в Ленинград (за него Името на този град никога нямаше да се промени; освен това руският му акцент беше от този район) или в Москва, но най-сигурният начин на действие бе да се преструва, че прилича. Макар че съвсем не беше същото. В този град имаше толкова много чужденци, че японските тайни служби, каквито и да бяха, биха откачили, ако се опитаха да проследят всички.
Всъщност Кларк наистина идваше тук за пръв път, като се изключеха смяната на самолети и кратките престои, а те не се брояха. Тълпата на улицата не приличаше на нищо, което бе виждал досега. Дори Ню Йорк не беше така претъпкан. Тревожеше го също, че се набива на очи. Няма нищо по-лошо за един таен агент от това да не може да се смеси с останалите, обаче сто осемдесет и петте му сантиметра височина го отличаваха като човек, непринадлежащ на обстановката, забележим от сто метра за всеки, който си направеше труда да се огледа. А Кларк забеляза, че много хора го гледаха. Още по-учудващо бе, че хората му правеха път, особено жените, а децата определено отбягваха близостта му: сякаш Годзила се завръщаше, за да разруши града им. Значи беше вярно. Бе чувал разни истории, но никога не им вярваше много. Косматият варварин. „Странно, никога не съм си се представял така“ — помисли Джон, докато влизаше в закусвалня на „Макдоналдс“. Беше претъпкана поради обедния час и след като завъртя глава насам-натам, се наложи да седне при непознат човек. „Мери Пат беше права — реши той. — Номури си го бива.“
— Е, какво е положението? — попита Кларк сред глъчката в заведението за бързо хранене.
— Ами разпознах я и открих сградата, в която живее.
— Това се казва бърза работа!
— Не беше много трудно. Охраната на нашия приятел хабер си няма от контрашпионаж.
„Освен това — не добави Кларк — ти изглеждаш така, сякаш си тукашен, чак до измъчения и напрегнат израз на чиновник, нагъващ набързо обяда си, за да може да изприпка обратно към работното място.“ Е, това винаги се удаваше лесно на един шпионин, нали? Не е трудно да изглеждаш напрегнат, когато изпълняваш мисия. Трудното е, както подчертаваха във Фермата, да изглеждаш спокоен.
— Добре, значи само трябва да получа разрешение за изтеглянето. — Сред многото други неща Номури нямаше право да знае за работата му във връзка с БОДИЛ. Питаше се дали това няма да се промени.
— Сайонара24 — каза Номури и се отправи към изхода, докато Кларк атакуваше оризеното си кюфте.
„Не е зле. Момчето действа делово“ — каза си той. Следващата му мисъл беше: „Оризено кюфте в «Макдоналдс»?!“