Това очевидно беше любимата му тема и Абади реши да не го прекъсва.
— Ние не знаем нищо за тази похитителка — продължи французинът. — Може да е свързана с китайските командоси, а може и да не е. Може да е свързана с първата блондинка, онова момиче, което открихме във фонтана при „Помпиду“, а може и да не е. Може вече да е убила Йермински, а може и още да не е. Но едно нещо знаем със сигурност: тя и Йермински са слезли от таксито тук, а в исторически квартал като този всяка сграда си има портиер. В това ни е надеждата. Патрулните полицаи познават лично всеки портиер и през следващия един час ще почукат на всички врати и ще събудят всички портиери, докато не открият онзи, който може да я разпознае.
Оптимизмът на този човек бе заразителен.
Междувременно Леже бе приключил с разделянето на екипите и влезе в бистро „Льо Дантон“, което се готвеше да затваря за през нощта. Абади седна при него на бара и си поръча кафе, а Леже — омлет. Двамата зачакаха, търпеливо и мълчаливо.
96
Мин погледна екрана. Помнеше много нощи, през които часовете минаваха в очакване призори да се случи чудо, а чудото така и не се случваше. Помнеше падения и поражения, виждал бе и най-педантично съставените си планове да се разпиляват като есенна шума на вятъра, познаваше злобни раздели и горчиви изненади. И целият този огромен опит в обяздване на лудия дракон на живота го бе научил на едно: империите винаги изглеждат неуязвими до последния момент.
Но последният момент в крайна сметка настъпва, и то когато най-малко е очакван, и все под различна маска; тогава човек получава мимолетния шанс да се спаси от гибел, да скочи от покрива върху близката сграда, да се хване за плазовете на кръжащия над главата му хеликоптер, да се провре през тесния, почти невидим отвор, запазен за онези, които са готови да оставят всичко зад гърба си. Мин бе виждал и приятели, и врагове да потъват в небитието заедно със създадените от тях империи, заслепени от високомерие, оглушени от надменност. И сега, докато гледаше безсилен на екрана как двайсет милиона долара пътуват към врага, скрит зад никому неизвестния номер 13uEbM8unu0ShB4TewXjtqbBv5MndwfX6b, той се запита дали това не е знамение, че сега е моментът да напусне Париж, да изостави Ърлан Шън и останалите от Четвърти екип, и да се спасява, преди цялата конструкция да се е сгромолясала върху него.
Трябваше да продължи, защото алтернативата беше още по-голям срам. Не можеше да повярва, че милионите му пътуват към някакъв жалък изнудвач. Не можеше да повярва, че прецизният му план да хване този нещастник се е провалил. Станах жертва на собственото си съвършенство, каза си Мин. Хората му бяха заловили погрешния човек, после Хъ Сянгу бе преустановила наблюдението на гарата, защото бе сигурна, че Йермински е ликвидиран. И сега той преследваше опашката си и търсеше начин за достъп до биткойн сметката на израелеца.
Сякаш отгатнал, че очаква знак, софтуерът изписа на екрана съобщение:
Приблизително оставащо време за осъществяване на трансакцията: 55 минути.
Мин чакаше друга индикация, по-ясен знак. Той погледна телефона си. Знак нямаше.
97
Бяха колкото близо, толкова и далече. Следата скоро се появи в лицето на портиерката в сградата до Факултета по медицина, от източната страна на площада. Но тя бе видяла само русата жена, а не ефрейтор Йермински, който все успяваше да се промуши през пръстите им.
Сградата беше огромна, с класически вътрешен двор и дори малък фонтан в него, навес за велосипеди и голямо помещение за кофите с боклук, към което портиерката сочеше с пръст.
Беше възрастна жена, с лек испански или може би португалски акцент, облечена с червен халат и пуловер и загърната с шал, сякаш имаше алергия към нощния въздух.
— Сигурна съм, че това е момичето от снимката. Беше в една от онези червени униформи. Отначало си помислих, че идва в туристическата фирма на третия етаж. Натиснах ѝ копчето да влезе и се върнах в двора, за да нахраня котките. И тогава я видях в гръб. Не се качи нагоре по стълбите, а влезе направо в помещението за боклука, където изхвърли нещо.
Гласът на Леже беше едва ли не враждебен:
— Какво изхвърли? Нещо голямо? Нещо малко?
— Не знам. Едва ли е било много голямо. Хвърли го в онзи контейнер ей там, зеления, не другия за рециклиране. Затвори капака и излезе навън и тогава срещнах погледа ѝ.
— А мъжът от другата снимка? Той не беше ли с нея?
— Не, с нея нямаше никой. Тя тръгна обратно, дори не си даваше вид, че смята да се качи нагоре. Можеше да каже поне „здрасти“. А тя — нищо. Натисна копчето и си отвори сама вратата, за да излезе на улицата.