— А вие не полюбопитствахте ли да видите какво е изхвърлила в контейнера?
— Не, разбира се. Не ми влиза в работата. Може да е било дрога или нещо такова.
— Ще ми се да вярвам, че ако наистина сте си мислили, че може да е дрога, сте щели да повикате полиция.
— За какво да ви викам, като вие бездруго не си тръгвате оттук! — възкликна победоносно портиерката.
Междувременно полицаите бяха изсипали контейнера на земята. Между пълните, меки като възглавници торби с боклук имаше и някакъв твърд предмет, който изтропа с пластмасов звук на плочника. Полицейските фенерчета осветиха пистолета със златната дръжка.
Бяха колкото близо, толкова и далече. Полицейска служителка с хирургически ръкавици вдигна пистолета за цевта — стандартна процедура, когато борави с оръжие като веществено доказателство, но жената очевидно не беше сигурна, че ситуацията е такава.
— Какво е това? — попита Леже.
— Пистолет играчка — отвърна Абади. — Можехме да се досетим от начина, по който го държеше на видеозаписа. Нещо ми изглеждаше не съвсем наред, но не бях сигурен какво. Този пистолет тежи близо два килограма, но тя го прехвърляше от ръка в ръка и го беше вдигнала на равнището на раменете си, сякаш беше съвсем лек. Сега знаем защо.
Заместникът на Леже се приближи до полицейската служителка и взе пистолета от ръцете ѝ, за да го разгледа. Дълго го въртя в ръцете си, сякаш очакваше да му проговори. Дъждът не преставаше да вали.
— Защо е ползвала пистолет играчка? — попита заместникът.
— Кога по принцип се ползва пистолет играчка? — отвърна с въпрос Абади.
— Когато човек не разполага с истински — пробва се заместникът. — Или за да получи по-ниска присъда, ако го хванат.
— Или когато се снима във филм — добави Абади. — Вие сам го споменахте, когато видяхме пистолета на видеозаписа. Казахте, че това е пистолетът от „Матрицата“. Тя всъщност не го е отвлякла, той е знаел, че пистолетът е играчка. Йермински я е използвал, за да отвлече себе си. Всичко е било представление.
— А тогава защо си е направила труда да изхвърля пистолета?
— На някои места трудно се влиза с пистолет — отвърна Абади. Това беше само догадка, но понякога и догадка е по-добре от нищо. — На някои обществени места може да ви претърсят багажа, а вероятно те двамата са отивали на такова място.
— Обществено място в Париж, което не само е отворено по това време, ами и ще ви претърсват багажа? — изпръхтя презрително заместникът на Леже.
Дъждът продължаваше да вали. Абади вдигна умолително очи към небето; ниските облаци го бяха оцветили в белия цвят на нечие знаме.
Беше 4:30 ч. сутринта, вторник, 17 април.
98
Генерал Ротелман си сложи слушалките и закопча най-горното копче на ризата си. Не че си падаше особено по видеоконферентни разговори и особено по такива преди зазоряване, но часът беше удобен за задокеанските партньори, така че нямаше смисъл да се противи.
Беше десет вечерта във Вашингтон и генерал Ротелман се надяваше събеседниците му да са уморени и учтиви или поне предпазливи и официални в държанието си. Той прочете още веднъж съобщението от Зоро. „Французите са уведомени, нашите хора в посолството са в пълна готовност, убеден съм, че през следващия един час всичко ще се уреди“ — бе написал заместникът му преди десет минути.
По какъв начин можеше човек да бъде „убеден, че всичко ще се уреди“? Тази история можеше да свърши и добре или поне да се избегне по-голяма катастрофа. Но че „всичко“ ще се уреди?
С оглед на тежкото изпитание, пред което беше изправен, той се отклони от традицията и поръча на дежурната секретарка кафе, подобаващо за случая — черно, силно и със смъртоносна доза захар. Отпиваше бавно, докато очакваше криптираният сигнал да се появи на екрана. Планът му беше прост: ако го попитаха, да отрича всичко; ако го притискаха, да се прави на глупак; ако побеснееха, да им каже, че ще провери още веднъж; ако започнеха да го заплашват, да им обещае да сподели с тях резултатите от разследването.
В кабинета до него, но извън обсега на камерата седяха секретарят по военните въпроси и един от политическите съветници на министър-председателя. Генерал Ротелман вече не беше сигурен кой от тях какво знае. Държавното ръководство беше овладяно от хранещ се с плът вирус, който използваше нормалната имунна система — закона, медиите, въоръжените сили, разузнаването, — за да мами собствените му органи, до степен, че вече беше невъзможно да се отличи здравият организъм от вируса.