Алгоритъмът задейства криптиращата система за предаване на данни. Зад трепкащите знаци на екрана генерал Ротелман видя събеседниците си, насядали около камерата. Разпозна началника на Централната служба за сигурност и началник на кибер командването на САЩ, който оглавяваше и Агенцията за национална сигурност; заместник-министъра на отбраната, отговарящ за военното разузнаване, и ръководителя на националното разузнаване — упорит стар генерал, който от години публично демонстрираше неприязънта си към всякакво сътрудничество с израелската разузнавателна общност.
— Нещо ново? — попита дрезгаво политическият съветник от другия край на стаята.
— Затваряй си устата — отвърна генерал Ротелман.
Откъм екрана се чу звуков сигнал и той погледна право в камерата. Не му мина и през ум да се усмихне.
99
Портата беше скрита в края на пасажа вляво. Беше залостена с резе, а отгоре имаше надпис на четири езика, че градината е частна собственост. Това не е вярно, обясни патрулният полицай. Човекът нервничеше, отдаваше чест в края на почти всяко изречение, а крясъците на Леже не му действаха никак успокояващо.
Но колкото и да се запъваше и изчервяваше, информацията му беше вярна. Този исторически пасаж, свързващ Рю Сент-Андре дез-Ар с кръстовището при Плас дьо л’Одеон и носещ официалното наименование „Базар Сент-Андре“, представляваше част от района му и той минаваше по него три пъти в денонощието. Обикновено пасажът беше пълен с туристи, които прииждаха от множеството сувенирни магазини и от Кафе „Прокоп“ — най-старото кафене в Париж, ако не и в целия свят. Тримата мускетари се бяха дуелирали в този пасаж; оттогава датираше и част от каменната настилка в него, по-подходяща за конски копита, отколкото за човешки крака.
Но скрит вдясно, зад невидим завой, беше входът към пасаж „Роан“ — поредица от древни вътрешни дворове между две известни сгради. В едната от тях се помещаваше фондацията „Джакомети“ — на името на „оня знаменит скулптор“, поясни бързо полицаят, когато срещна празния поглед на комисар Леже, — а другата беше собственост на Парижката община, която я използваше за настаняване на чуждестранни гости.
— Тази табелка е подвеждаща. Пасажът е публична собственост, а портата трябва да стои отключена през деня, защото тук има две училища: началното „Дю Жардине“ и гимназията „Фенелон“ Но след края на работния ден местните жители имат право да я заключват.
— Обясни ни още веднъж кой си мислиш, че живее там горе — прекъсна го Леже, докато заместникът му натискаше бутоните на интеркома в безплоден опит да повика портиера.
— Няма значение какво си мисля — протестира полицаят; лицето му бе станало по-червено отпреди. — Важно е какво знам. Горе е апартаментът на манекенките. Мисля, че първоначално общината им го даваше под наем само по време на модните ревюта, но сега живеят постоянно там. Всичките са високи и слаби и като ги видиш как ходят по тукашните павета е високите си токове, няма начин да ги сбъркаш. Не знам колко точно живеят там, но мога определено да кажа, че са много, повечето блондинки. Тъй че, когато капитанът ме попита дали случайно не знам…
— Разбрах, благодаря — прекъсна го отново Леже. — След малко ще ни покажеш къде точно се намира.
— Казвам се Жак Мартинон — каза полицаят, който очевидно не беше чак толкова объркан, че да се откаже от своя миг на слава.
Внезапно Леже забеляза младия мъж с очила и костюм, който слушаше разговора и старателно си записваше нещо в луксозен бележник. Напрягайки мозъка си миг преди да се нахвърли с крясъци върху него, той се досети, че това беше съдия-следователят, изпратен от Министерството на правосъдието.
— Какво прави тук този? — попита той шепнешком заместника си.
— Аз го повиках, господин комисар — призна си смутено заместникът. — Трябва да спазваме правилата, за да не ни обвинят утре. Освен това поканих и израелския полицейски аташе, но той отказа да дойде, само помоли да го държим в течение, ако наистина открием израелския войник в апартамента.
— А съдия-следователят поиска да присъства ли?
— Да, като при това каза да не започваме без него. Каза, че живеел наблизо и веднага щял да дойде.
Леже не обичаше да му се месят в работата и да го гледат под лупа. И определено ненавиждаше хора, които можеха да си позволят жилище в „Сен Жермен де Пре“. Но сега не бе моментът да размишлява за личните си предпочитания; той се обърна към съдия-следователя и поиска разрешение за проникване в сградата.