Полицията има право да прониква с взлом в частен имот по това време на нощта само при наличие на основателна причина да се смята, че с това може да бъде предотвратен терористичен акт, напомни съдия-следователят на комисаря, който незабавно му се закле, че въпросната основателна причина действително е налице, след като вече има осем трупа, а човекът, когото издирват, е израелски шпионин.
— Да влезем в сградата. Докато стигнете до апартамента, все ще измисля нещо — каза съдия-следователят, опитвайки се да спаси едновременно достойнството си и резултатите от разследването.
Леже кимна на заместника си и след по-малко от минути двама полицаи отвориха историческата порта с някакви внушителни на вид металорежещи инструменти. Полицейският контингент нахлу в двора на сградата, а полицай Мартинон, след като ги преведе успешно до втория вътрешен двор, посочи червената стоманена врата.
— Ето тук. На четвъртия етаж.
Този път прибягнаха до още по-внушителни инструменти. Дървените щори на един от прозорците на съседната сграда се отвориха, отвътре се подаде нечия глава, после се дръпна назад и щорите се затръшнаха. Легнали на съседния покрив, двама китайци в черни костюми внимателно наблюдаваха всяко движение на Леже.
След известна обработка с оксижена стоманената врата се предаде. Леже се обърна към съдия-следователя.
— Може би трябва да пратим горе само полицайки — прошепна загрижено младият мъж.
Комисарят не беше склонен в моменти като този да се вслушва в чужди съвети, най-малко от човек, живееш на Левия бряг.
— Нищо в правилника не изисква от нас да отдаваме предпочитание на служители жени, дори ако в апартамента са само момичета — възрази той.
— Голяма част от обитателките на апартамента ще са разсъблечени, а ние ще проникнем вътре в неразрешен час от денонощието с прокурорска заповед, която ви уредих въз основа на правила за действие, с каквито въпросният апартамент няма нищо общо. Дори полицаите ни да се държат изрядно, което не можем да гарантираме, пак си просим белята. Нека не забравяме, че собственикът на модната агенция е успял да им наеме апартамент в най-скъпия квартал на Париж в сграда, която е историческа забележителност и по принцип се предоставя на чуждестранни гости. На мен ми се струва, че едва ли ще му липсват връзки — сподели съдия-следователят съображенията си с комисаря.
Преди да се предаде, Леже реши да намеси и трета страна.
— А какво казва Абади? — попита той заместника си.
— Него го няма — отвърна заместникът. — Каза, че само си губим времето.
— Защо?
— Той смята, че Йермински се укрива там, където може да се слее със средата, иначе е щял да си остане в хотела.
— Нима един апартамент, нает от манекенки, не е най-доброто скривалище? Кой би се сетил да го търси тук?
— Ами ние например — отбеляза заместникът. — Абади каза, че няма смисъл да чака тук и че щял да търси другаде.
— Къде?
— Не каза.
— Той няма правомощия да предприема издирване без нас — изръмжа Леже.
— Той изобщо няма никакви правомощия — напомни му съдия-следователят. — И въпреки това нещата все някак си се подреждат, както той ги иска.
100
Абади тичаше по пустата улица и оглеждаше осветените прозорци на жилищата и преминаващите коли. Всички ресторанти и кафенета, покрай които минаваше, бяха тъмни и заключени. Пазарът беше празен, а на площада пред църквата „Сен Жермен де Пре“ спяха двама бездомници и четири кучета. Рю дьо Сен, Рю Мазарин, Рю Дофин, Рю Бонапарт, Рю дьо Бюси — през деня всички тези улици бяха претъпкани с хора, но сега целият квартал приличаше на някакво призрачно място.
Манекенката би могла да заведе Йермински някъде, където е по-оживено през нощта — на „Шанз-Елизе“, в „Белвил“, на „Дигал“ или „Монмартър“. Абади не знаеше коя е тя, как Йермински се бе свързал с нея, нито какво ѝ бе предложил в замяна на помощта ѝ. Знаеше единствено, че тя живее някъде наоколо. Това беше може би единственият квартал в Париж, който познаваше. И когато Йермински я бе попитал къде биха могли да се укрият от китайците, тя го бе довела тук.
Небето започваше да се изяснява, скоро дъждът спря. Стана студено. Абади ускори крачка, отчасти за да изпревари силите на злото, отчасти за да се сгрее. Той сви в Рю Жакоб и се насочи към любимото си кътче от Париж — Плас дьо Фюрстенберг. Зелените врати на абатството бяха все още заключени, червените врати на винарната в съседство бяха вече затворени. Сякаш градът беше затворен за него.
Той продължи напред, сви вляво по Рю Сен-Беноа и там видя онова, което търсеше. На тротоара, недалече от входа на Кафе дьо Флор, имаше неголяма тълпа: жени с къси рокли, мъже с артистично разпрани джинси, един мерцедес, препречващ тротоара, двама биячи с нахлузени ниско шапки, охраняващи стълбището. Купонджиите се разотиваха.