Дискретна табелка — „Льо Монтана“. Входната врата беше черна и Абади би я подминал, ако не беше голямата група хора, излизащи оттам в този момент.
Нямаше никакъв смисъл да преговаря с гардовете. В Париж, както и в Ню Йорк, Тел Авив или Пекин, мъж на възрастта на Абади можеше да влезе в такъв клуб само с подходяща компания. А тази пред входа на клуба беше напълно подходяща — след като веднъж бяха влезли в „Льо Монтана“, те можеха да влязат отново.
Бяха твърде голяма група за такъв разговор. Той изчака да се разотидат — действие, което отнема повече време в Париж, отколкото навсякъде другаде по света. Мъжете изглеждаха нетърпеливи да седнат в мерцедеса и да си тръгнат, но не и да оставят приятелките си сами пред клуба дори за десет секунди. Затова стояха отстрани и изчакваха момичетата да приключат със сбогуванията, размяната на целувки и благопожеланията за всичко най-хубаво. Процедурата бе донякъде ускорена от пристигането на колите им, наети през „Юбер“.
Най-после групата се разпръсна. На улицата останаха четирима — един мъж и три момичета. От всичките ограничени възможности, с които разполагаше Абади, най-приемливата беше да бие на чувства. На тези хора определено не им липсваха пари, а да пробва с насилие щеше да му отнеме твърде много време. Ето защо той попита:
— Случайно да сте виждали една млада жена, облечена в червено? Блондинка. Обади ми се, че ѝ е зле, и ме помоли да ѝ помогна.
Абади съзнателно не им се представи, не си даде труда да им дава обяснения и макар да се постара да насити гласа си с разумна доза безпокойство, се въздържа от излишен драматизъм и театралност. Появил се бе изневиделица — сравнително възрастен за подобно място, но добре облечен, с което издържа първия тест за благонадеждност.
— Видях една, която отговаряше на описанието ви, през цялото време беше на дансинга. На мен ми изглеждаше напълно здрава — каза едно от момичетата, облечено в рокля, която не оставяше нищо на въображението.
— Беше ли с нея един мъж, горе-долу на нейната възраст, със сини очи, с джинси и тениска?
— Вече не е с нея — каза момичето. — Тя е сама на дансинга, а мъжът е на тихия етаж, пие шотове. Той видимо не се чувства особено добре.
— Това може би обяснява защо тя ми се обади за помощ — каза Абади.
— Вие какъв сте им? — попита мъжът.
Изглеждаше изтощен след дългата нощ или може би се съвземаше след поредната доза, но във всеки случай Абади бе събудил подозренията му.
— Писа ми есемес, че имала нужда от помощ, но сега разбирам, че иска да ѝ помогна за него. Просто ще го отведа у дома.
— Вие приятел ли сте му? Защо не повикате линейка?
Два въпроса един след друг — често срещана грешка. Абади пропусна първия и започна настървено да отговаря на втория:
— И аз я попитах същото. Но тя ми обясни, че се страхувала да не му вземат кръвна проба, тази нощ бил прекалил с дрогата. Казах ѝ, че докторите едва ли ще повикат полиция, но той се бои, че все в някоя база данни ще се появи името му.
— Абсолютно е права — каза момичето с прозрачната рокля.
Партньорът ѝ очевидно усети, че решението е взето, и въпреки резервите си като истински мъж незабавно се присъедини към печелившия лагер.
— Изкарайте го още сега оттам, след час затварят и ако не може да стои на краката си, гардовете ще повикат ченгетата.
Абади го изгледа с възхищение.
— Разбира се, прав сте! Но как ще вляза вътре толкова късно? Ще се сторя подозрителен на гардовете…
— Аз ще ви вкарам — каза момичето.
Доколкото Абади можеше да прецени, тя не беше приятелката на мъжа, но не му беше и изцяло чужда. И действително, точно както се бе надявал, мъжът веднага демонстрира сериозността на намеренията си.
— Ще влезем всички заедно, така ще изглежда по-естествено, сякаш сме излезли отвън да се сбогуваме с компанията, а сега се връщаме да потанцуваме още малко.
Абади кимна възторжено и всички се насочиха обратно към входа. Гардовете претърсиха чантите им и хвърлиха само бегъл поглед на Абади, който в компанията на такива момичета би могъл да влезе навсякъде.
Коридорът беше тъмен. От тапицирани в червено кадифе говорители по стените в унисон с часа от денонощието гърмеше транс музика, която се усилваше, колкото по-надолу слизаха по стълбите. Тежки врати отвеждаха към основното помещение, където десетки младежи все още се виеха в екстаз на дансинга. Абади тръгна след мъжа, който ловко се провираше между танцуващите, и усети как момичето зад него обви ръце около кръста му. Когато стигнаха пулта на диджея, те се провряха под издигнатия подиум до някакъв стоманен капак в пода, наподобяващ люк на подводница. Мъжът повдигна капака и ги поведе надолу по желязното стълбище към подземието.