— Нека пробваме да ги качим отново на етажа с офис контейнерите — предложи за втори път Абади; в отчаянието си сега французите се съгласиха.
Контейнерите бяха запечатани като трезори на банка. По нищо не личеше някой да се е опитвал да проникне вътре; кучетата бързо загубиха интерес към тях и започнаха да лаят към шахтата.
— Защо изобщо са заключени? — попита Абади. — На работниците не им ли е нужно да влизат и излизат през цялото време?
— Те са собственост на летището, не на строителния предприемач — отвърна инспекторът. — Авиокомпаниите ги използват при строителни работи, докато офисите им са затворени.
— Значи тук има и контейнер на „Ел Ал“? — каза Абади, докато оглеждаше за отличителни знаци.
— Не знам. Ако летят от този терминал, един от тези тук може да е на „Ел Ал“. Но какво значение има това сега?
— Ние не дискриминираме „Ел Ал“ — намеси се Леже в опит да поеме инициативата. — Тук всички са с равни права още от хиляда седемстотин осемдесет и девета.
Виж ти, помисли си Абади, но реши да не отговаря на забележката на французина. Вместо това просто превключи на иврит и се обърна към Чико:
— Опитай се да провериш колкото се може по-скоро с отговорника по сигурността на „Ел Ал“ дали е инсталирал наблизо охранителна камера, която да наблюдава офис контейнера им, и ако да, нека предаде записите от тази сутрин на полицията.
— Аз го познавам — каза Чико. — Много е несговорчив. Дори да е инсталирал камера, ще откаже да съдейства на французите.
— Те така или иначе ще разберат през следващите два-три часа — отвърна Абади. — Проблемът е, че не знаем дали разполагаме с два-три часа.
13
На повърхността времето бе спряло, застинало в ступор. Всеки чакаше нещо да се случи; никой и нищо не помръдваше.
Но в действителност всичко се движеше с главоломна бързина зад привидността на една перфектно организирана управляема реалност — онази, която оставаше видима за гражданите от прозорците на техните къщи, от екраните на телевизорите им, от официалните съобщения и прочистените от подробности репортажи.
От прозорците на бащиния дом на Янив Мейдан в Рамат Ган например не се виждаха фоторепортерите, насядали в кафенето на ъгъла в очакване на сигнал.
От прозорците на службата за защита на военната информация на улица „Каплан“ в Тел Авив Генералният щаб на Израелските въоръжени сили изглеждаше притихнал и спокоен, едва ли не заспал. Дежурният офицер оставаше непоколебим в отказа си да вдигне информационното затъмнение, докато неговите подчинени преравяха като обсебени интернет, за да се убедят, че никой не се е осмелил да наруши ембаргото върху новината.
В радиус от около километър наоколо всеки от четиримата главни редактори на основните новинарски сайтове дебатираше сам със себе си дали да насочи читателите си към фабриката за слухове, която се беше самозародила в социалните мрежи и вече цял час се разпространяваше през виртуалните общности. Четиримата настървено проверяваха взаимно сайтовете си, готови с едно кликване на мишката да съобщят на света за отвличането на Янив Мейдан, ако някой от тях направеше първата крачка.
В Посолството на Съединените щати в Израел шефът на сигурността от АНС гледаше невярващо екрана на компютъра си. Той прочете още веднъж доклада, после поиска защитена телефонна линия с Вашингтон.
В стаята до кабинета на министър-председателя в комплекса от правителствени сгради в Йерусалим секретарят по военните въпроси току-що бе приключил прегледа на секретните доклади. Не го представи лично на министър-председателя, който бе заявил, че ще закъснее за съвещанието, и бе казал да започват без него, а на четирима от съветниците му, които въпреки различните си звания бяха специалисти главно по връзките с обществеността. Презентацията бе изнесена на английски, понеже единият от четиримата — с ранг на стратегически съветник — беше американец и не говореше иврит.
Американският съветник се оплака, че не разполага с достатъчно данни, за да вземе решение, но и секретарят по военните въпроси не знаеше нищо повече.
— По всичко изглежда, че е станал жертва на сгрешена самоличност — повтори търпеливо той. — Човекът не е свързан с официални представители на израелската държава. Служител е в неголяма стартъп фирма. Възможно е похитителят дори да не е знаел, че Мейдан е израелец. Звеното за връзка с АНС допуска, че цялата тази история е криминална по своята същност, независимо дали е бил отвлечен, защото е израелец, или не.