— Но дали е жив или мъртъв? — попита най-младият от групата, специалист по рекламата, временно командирован към кабинета на министър-председателя като стратегически съветник.
— Не знаем със сигурност.
— А какво предполагаме?
Секретарят по военните въпроси се размърда неловко на стола си.
— През последните няколко минути сякаш надделява теорията, че е бил убит на самото летище и трупът е бил изхвърлен в ямата за изливане на химическата тоалетна.
Американският съветник направи гримаса.
— Това не е добре. Никак не е добре за имиджа ни.
— Може пък и да не е убит. Ще знаем със сигурност едва след няколко часа, а няма смисъл да чакаме дотогава.
— Съгласен съм — намеси се другият съветник, който отговаряше за социалните медии. — Според последните доклади историята се разпространява лавинообразно, задават се стотици въпроси за съдбата на Янив Мейдан, колегите му постват като побъркани, разни хора споделят снимката му, търсят помощ да научат какво се е случило с него. За момента на Външното министерство е забранено да отговаря на въпроси, но ако чакаме още час-два, те няма да издържат повече. Ще избухне взрив.
— От една страна, това може да отклони вниманието от обичайните неприятности и да върне на дневен ред въпросите, свързани със сигурността — каза американският съветник.
В допълнение към основния си пост министър-председателят съвместяваше портфейлите на министър на отбраната и министър на комуникациите, така че от думите на съветника не стана ясно неприятности в коя от въпросните юрисдикции има предвид.
— От друга страна, има много неща, които още не знаем — продължи той, — а аз лично не обичам да насочвам прожектора към нещо, за което не съм сигурен, само за да стигна до истината заедно с широката общественост.
Политическият съветник на министър-председателя, бивш пиар специалист, който сега отговаряше за връзките с дарители, добави, че висш служител на „Ел Ал“ му се обадил по телефона с молба да успокои напрежението.
— Самата авиокомпания няма нищо общо с отвличането, така че не би било справедливо репутацията ѝ на безопасен превозвач да пострада заради подобна глупост — обясни той. — Но ако продължим с информационното затъмнение, само ще подхранваме слуховете. Французите са на нашето мнение, те нямат интерес основното им летище да пострада заради злонамерени сензации. Много е важно да угасим пожара, преди да се е разпространил.
Секретарят по военните въпроси беше ветеран на поста и помнеше различни времена и служби. Истината бе, че преди години той би отказал да предоставя класифицирана военна информация на пиар експерти. Но оттогава се бе научил, и то по трудния начин, че всякаква съпротива е напразна. Три години му оставаха до пенсия и предпочиташе да върви по течението.
Американският съветник също нямаше намерение да се изживява като революционер. Повечето от клиентите му политици го наемаха, когато наближаха избори, но в Израел това беше постоянно състояние. Изборният сезон никога не свършваше, а новината за израелски гражданин, хвърлен в отходна яма на път за компютърно изложение, нямаше да помогне на ничия кампания.
— Предлагам да го омаловажим колкото се може повече — заяви той. — Вдигаме ембаргото, но инструктираме медиите да не го превръщат, в каквото не е. Случаят е криминален. Полицията си върши работата. Ако се обърнат към нас, ги насочваме към Външното. Ако питат военните, оттам ги насочват към полицията. Ще се обадим на главните редактори и ще им обясним, че всякакво раздухване на случая е безотговорно. Това е един малък незначителен инцидент.
Всички извадиха мобилните си телефони и се заловиха за работа.
Беше 13:45 ч., понеделник, 16 април.
14
Десетки пътници слизаха от влака на гара „Шатле“ в центъра на Париж. Блондинката си беше все така блондинка, но косата ѝ вече беше къса като на момче. Облечена беше с дълъг бежов шлифер, който странно отиваше на високите ѝ токчета. Тя стъпи колебливо на перона, който гъмжеше от полиция, но никой и не помисли да я спре за проверка.
На излизане от гарата тя сви вдясно и се отдалечи със забързана крачка по съседната улица, Рю дю Ренар. Следващата ѝ спирка беше до реката — сградата в стил ар деко, в която се помещаваше общинският спортен център; там я очакваха комплект дрехи. Тя внимателно се изкачи по хлъзгавото каменно стълбище, извади магнитна карта и влезе в съблекалните към басейна, където взе от шкафчето си малка найлонова раница. Свали проклетите обувки и включи мобилния си телефон.