Мина доста време, преди да улови сигнала на мрежата. На дисплея се появиха четири съобщения, всичките от Уасим. Първите две гласяха: „Корин, добре ли мина?“ и „Всичко наред ли е?“, после: „Корин, обади се при първа възможност!“ и накрая, получено едва преди пет минути: „Звънни ми, имам голям първокласен подарък за теб!“. Тя изключи телефона и извади от шкафчето си тоалетни принадлежности и хавлия. Изправена пред голямото огледало, младата жена най-после свали шлифера и няколко минути остана гола; по бузите ѝ се стичаха сълзи.
Под горещите струи на душа тя най-после започна да идва на себе си, самоувереността ѝ постепенно се възвръщаше. Но когато видя шлифера върху пейката, си припомни всичко и отново избухна в сълзи.
След няколко минути младата жена излезе от сградата, облечена в собствените си дрехи — светлосини тесни джинси, зелено яке и маратонки. Преди да свърне в пешеходната зона, тя метна шлифера върху едно колче, откъдето почти веднага щеше да го прибере някой клошар.
Блондинката излезе на оживения площад пред центъра „Жорж Помпиду“ и седна до фонтана с цветните скулптури, който така харесваше. Остана известно време, загледана в ярко боядисаните фигурки, пръскащи се една друга със струи вода, запали цигара с марихуана и остави мислите си да блуждаят. Когато най-после се изправи, тя вече бе твърдо решила да поиска от Уасим двойно заплащане за труда си. Освен това в този момент най-много желаеше едно: да забрави всичко, което се бе случило.
15
Отначало на Леже му бе трудно да приеме самата идея за скрита камера, монтирана на такова място в нарушение на закона. След като постепенно истината проникна в съзнанието му, той не беше убеден, че ще му разрешат да види записа. Свърза се със съдия-следовател, който на свой ред позвъни в Министерството на правосъдието, откъдето дойдоха не особено ясните указания „да се действа в интерес на разследването и по лична преценка при отчитане на факта, че може да е застрашен човешки живот“.
Междувременно Абади и Чико останаха да чакат; мина близо час, преди Леже да се върне при тях, за да ги отведе обратно на горния етаж. Изглеждаше още по-съсипан физически и психически, отколкото преди обед. Гледаше само надолу, стиснал здраво челюсти.
Етажът вече беше осветен с полицейски прожектори; криминалисти с бели престилки ходеха насам-натам, оплакваха се, че мястото на инцидента е безнадеждно замърсено и събирането на улики не е извършено професионално. Израелците чуха как Леже изскърца със зъби, когато пресякоха полицейския кордон, за да отидат при офис контейнера на „Ел Ал“.
Вратата му беше отворена. На стените висяха плакати на израелското Министерство на туризма: „Йерусалим празнува своята 3000 годишнина“, „В Израел на корените ви ще пораснат крила“, „Израел — вашият истински дом“. Гола електрическа крушка разпръскваше жълтеникава светлина, на която канапето изглеждаше едва ли не приветливо.
На него, между двама нервничещи френски полицаи, седеше мъж, който едва ли можеше да мине за млад. Беше със сини очи и бяла коса и приличаше на герой от реклама на луксозни коли; ценител, отхвърлил конкуренцията, за да се спре накрая на лексус.
— Абади, позволи ми да те запозная с Рон Барак, отговорника по сигурността на „Ел Ал“ в Париж — каза Чико.
Рон Барак седеше с изправен гръб, балансирайки лаптоп на коленете си, и се оглеждаше предизвикателно наоколо. Трудно беше да се каже дали при появяването на другите израелци бе изпитал облекчение или разочарование. Английският на Леже, до момента твърде оскъден, чудодейно се подобри от пристъпа на ярост; дори ужасният му френски акцент сякаш отслабна.
— Полковник Абади, този човек на канапето, този индивид на име Рон Барак, е повикан за разпит. Той е израелски гражданин, пребиваващ в Париж със специална виза, и е задължен наред с другото да оказва съдействие на официални представители на Френската република. Но вече цял час той задържа доказателствения материал за отвличането, записан от камера, която тайно и неправомерно е поставил на летището, и отказва да ми го предостави. Съдията току-що разреши да го арестувам за възпрепятстване на правосъдието, но аз реших да удовлетворя молбата му и да извикам израелските следователи по случая като последен опит да го убедя да съдейства.
Нито едно мускулче не помръдваше по лицето на Рон Барак. Абади познаваше добре този тип хора и дори прочете мислите му: „Французите могат да вървят по дяволите, няма да проговоря. Да живее независимостта на «Ел Ал»! Кажете на майка ми, че съм останал докрай верен войник“. Той се запита с кого би предпочел да се озове на безлюден остров — с намръщения френски комисар или с този нахакан израелец. Най-вероятно щеше да остави сала си да потъне.