След като най-после го разкара, Ориана успя да прочете съобщенията си. Имаше две спешни. Едното беше официално писмо от ръководителя на Звено 8200, когото още не познаваше.
„Командващият ви изказва своята благодарност, че поехте работата на ръководителя на Специалната секция след неочакваното освобождаване на подполковник Шломо Тириани. Командващият е поискал от новия ръководител на Специалната секция полковник Зеев Абади да поеме задълженията си веднага. Ето защо вашите функции като временно изпълняващ се прекратяват днес в полунощ“.
По-нататък следваше обичайното: „Командващият звеното е уверен, че ще помагате на новия ръководител на Специалната секция при навлизането му в работата. Командващият е впечатлен от вашата способност да встъпите в ролята си без каквато и да било предварителна подготовка и е добавил своята висока оценка на постигнатото от вас в личното ви досие“.
Бързо се отърваха от мен, помисли си тя. Усети лека обида, макар, разбира се, да нямаше причина за това. По всички показатели беше неподготвена за тази длъжност и най-вече по чин и служебен опит. Учуди се, че се чувстваше толкова разочарована, и се опита да намери обяснение. После отвори второто съобщение.
Беше заповед да се яви в 16:00 ч. за видеоконферентна връзка с новия ръководител на Специалната секция полковник Зеев Абади. Това вече беше напълно откачено. Ако този човек още беше на конференция в чужбина, защо бе толкова важно да разговаря с нея днес? А ако междувременно се бе върнал, защо ѝ пращаше заповед за видеоконферентна връзка, вместо да я повика в кабинета си, за да се запознаят на живо?
Тя потвърди получаването на заповедта и си записа детайлите. Кодовият номер, с който трябваше да установи връзка след три часа, не фигурираше в базата данни на звеното ѝ, така че Ориана се принуди да помоли неприятната секретарка да провери на кого е.
С демонстративно безразличие секретарката зададе кода в декриптиращата система, погледна екрана, зададе го повторно и възкликна:
— А, гледай ти! Та това е шифровъчната секция на посолството ни в Париж. Току-що личният секретар на шефа ме помоли да открия как можем да се свържем с тях.
Господи, изохка безмълвно Ориана. После сложи удивителен знак в бележките си под заповедта. След секунда добави още един.
Извикаха ги обратно в залата, но този път нямаше церемониално заемане на местата, нито тържествено появяване на командващия. Зоро беше прав и дори не изчака всички да влязат, преди да заговори:
— Съжалявам за забавянето, но възникна нещо, което трябваше да се провери. Както може би сте прочели, изглежда, че израелец е бил отвлечен на „Шарл дьо Гол“. Радвам се да ви уведомя, че класифицираната информация, предоставена на генерал Ротелман, потвърждава онова, което знаехме: новината няма нищо общо с първа точка от Задачите за деня. Така че можем да я забравим. Но междувременно стана доста късно, а и повечето от онова, което имаше да се казва, вече бе казано, така че предлагам да закрием съвещанието. До края на деня ще ви бъде изпратено резюме от протокола.
Офицерите се втурнаха към вратата като ученици в края на дълъг ден. Ориана си взе чантата и се нареди на опашката, която се бе образувала на изхода.
— Вие не — извика Зоро след нея, но веднага се поправи, възприемайки по-официален тон: — Представителят на Осем-двеста се умолява да остане още малко.
17
Съдия-следователят беше много млад и много притеснен. Той се съветваше на висок глас с началниците си и крачеше енергично напред-назад, пречейки на техниците на Леже да свържат лаптопа на Рон Барак с големия плосък екран. Абади наблюдаваше приготовленията с нарастващо безпокойство.
Когато най-после всичко беше готово, се наложи отново да почакат, понеже съдия-следователят бе помолил да угасят прожекторите около контейнера, но криминалистите бяха възразили, че не могат да работят на тъмно. Докато траеше съпроводеният с крясъци спор, Леже имаше вид, сякаш всеки момент ще припадне.
— Така стават нещата във Франция — прошепна смутено той на Абади, който се усмихваше великодушно, без да се впуска в подробности как точно биха станали същите неща в Израел.