При подадения знак Рон Барак натисна бутона и на гигантския екран се появи Янив Мейдан.
Камерата беше много усъвършенствана, може би дори прекалено. Завърташе се на всеки няколко секунди, за да обхване цялата зона около контейнера, с което придаваше известна разпокъсаност на записа. Имаше и много чувствителен микрофон, записващ какофония от паразитни шумове. Абади имаше усещането, че гледат някаква авангардна творба, някаква стилна препратка към епохата на нямото кино; липсваха само табелките с надписи като „Героят не забелязва капана“, „Злодеите се приближават крадешком“, „Блондинката се съблича“, „Героят моли за живота си“ и последно „Край“.
Мигащият часовник в ъгъла на екрана придаваше ритъм на драмата. Цифрите показваха 10:48, когато жизнерадостният звън на асансьора оповести пристигането му и от кабината се показа Янив Мейдан. „Какво е това?“ — възкликна изненадано той на иврит. Примамката го следваше по петите.
От записа ставаше ясно, че жената не беше нито толкова висока, нито толкова красива, колкото я описваха свидетелите. Освен това беше по-млада, нямаше дори двайсет. Държеше го за ръка — колкото, за да не падне от високите си токчета, толкова и за да го избута навън от асансьора.
Янив все още се забавляваше, макар да изглеждаше леко объркан и първите му крачки бяха колебливи. Той също изглеждаше много млад, почти дете. Влачеше след себе си куфар; колелцата се запъваха по чакълената настилка. Тя посочи с ръка към тъмната строителна площадка, като повтаряше окуражително: „Паркинг, паркинг“. Чу се как Янив си преведе гласно думата на иврит, като същевременно гледаше въпросително мотокара, сякаш се питаше дали да не си купи и той такъв.
След като камерата направи един кръг, обективът отново се спря на него; това беше кадърът, който можеха да използват в съобщението за безследно изчезнал. Хората на Леже поглеждаха въпросително шефа си, а в отговор Леже погледна Абади, който вдигна рамене.
Камерата продължаваше да записва двамата младежи, докато вървяха бавно един до друг, но в 10:49 отново направи пълен кръг и те изчезнаха. Зад кадър се чуваше как Янив се шегува на английски с похитителката си за чакащата ги лимузина и бутилката шампанско, която щели да гръмнат. Тя не отговори. С приближаването им към офис контейнера на „Ел Ал“ и микрофона гласът му ставаше все по-силен. Минута по-късно ясно се чу да казва: „Ти май ме водиш на някое много романтично място“.
Явно тя разбра думата „романтично“, понеже избухна в смях. Насърчен от успеха си, той не спираше да говори. Силата на гласа му остана непроменена цяла минута и когато камерата отново ги улови, в 10:50, стана ясно защо: те стояха на същото място, точно пред офис контейнера, и жената се подпираше на него, за да си свали обувките.
Тази внезапна интимност вероятно бе събудила гласа на разума в него; микрофонът улови притеснението му, когато се опитваше да ѝ обясни, че най-вероятно го бърка с някого: „Не съм аз, не съм пътникът, когото чакаше, това беше шега…“ (10:50:15).
Дали най-после бе започнал да разбира? Дали вече си даваше сметка, че шегата му се бе обърнала срещу него? Бягай, глупако, бягай! — помисли си Абади. Ако в този момент Янив бе побягнал отчаяно назад към асансьора, все още щеше да има шанс. Но кой мъж би оставил босо момиче на изоставена строителна площадка, без да се опита да обясни добрите си намерения? И кой израелец би оставил куфара си без надзор?
Камерата започна отново да се обръща, насочвайки се към тъмната зона на обекта; на екрана внезапно се появиха двама мъже.
Имаха определено азиатски черти на лицата.
— Des Chinois! — извика съдия-следователят и действително те приличаха на китайци.
Мъжете излязоха от полумрака и се насочиха към двойката. С гръб към тях, Янив Мейдан не забелязваше опасността. Блондинката вече се притискаше към него с цялата си тежест, докато той още се опитваше да ѝ обясни, че всичко е било на шега.
„Исках да се помайтапя, разбираш ли?“ (10:50:22)
Мъжете се приближаваха незабелязано към тях с бързи тихи стъпки. С черни костюми и тъмни ризи, двамата приличаха на хилядите бизнесмени, пристигащи всеки ден в Париж от Далечния изток. Но пристъпваха крадешком, като командоси, и дори чувствителният микрофон на Рон Барак не улавяше звука от подметките им върху чакъла. Янив Мейдан нямаше никакъв шанс.
„Е, извинявай, аз трябва да тръгвам“. (10:50:46)
Когато израелецът най-после се отказа да търси елегантен начин за измъкване от тази така глупаво завършила шега, часовникът показваше 10:51:04. Камерата го улови да се насочва обратно към асансьора, влачейки куфара след себе си. Чу се гласът му, вече на иврит, сякаш отново се опитваше да се пошегува, този път със себе си: „Хайде, стига толкова, чао!“. Това бяха последните му думи.