Тя разбра „Чао!“ и се опита да го сграбчи за ръката. Обръщайки се към нея, той най-после видя китайците. Камерата отново се извъртя и ги улови в момента, когато те се нахвърлиха върху него като два тигъра върху плячката си в научнопопулярен филм. Французите пускаха записа отново и отново, опитвайки се да спрат на пауза в решителния момент. Не се виждаше нож или каквото и да било друго оръжие, но мъже като тях вероятно биха се справили и с голи ръце.
Фонограмата също не даваше категорична информация. Дали го намушкаха с нож? Или го удушиха? Или може би го пребиха с юмруци? Микрофонът беше запечатал ехото от боя, но писъците на жената пречеха да се разбере какво точно се случваше. Когато камерата бе така любезна отново да се помръдне, в кадър се виждаха двамата китайци, които носеха Янив Мейдан — мъртъв? Ранен? В безсъзнание? — към тъмната зона на етажа.
Камерата направи пълен кръг. Блондинката беше застанала с гръб към обектива и лицето ѝ не се виждаше, но на Абади му се стори, че плаче. Внезапно тя свали дрехите си. Изглеждаше толкова крехка и уязвима, че Абади изпита чувство на вина.
Тя стоеше гола и държеше дрехите си в ръка; по тях имаше тъмни петна, които отдалече приличаха на кръв. Отначало се опита да си облече полата, но после видя куфара на Янив и го отвори. Извади отвътре костюм, джинси, пуловер, докато накрая се спря на лесното решение — класически дълъг шлифер, който той вероятно бе хвърлил в куфара в последния момент.
Жената загърна шлифера около тялото си подобно на хавлиен халат след дълго плуване. От куфара извади и чифт маратонки, но те бяха твърде големи и мъжки на вид. Тя тръгна по чакъла към червените си обувки, които бяха останали при асансьора. Камерата започна отново да се върти.
Жизнерадостният звън на асансьора се чу като фон, последван от отваряне и затваряне на вратата. В 10:53 камерата отново се насочи към сцената. Този път двамата мъже бяха сами на етажа. Единият държеше руса перука и червена униформа, докато другият дърпаше куфара на Янив Мейдан към шахтата. В 10:54 звукът на асансьора се чу отново.
Когато камерата привърши поредния си цикъл, етажът отново беше пуст — изоставена мрачна строителна площадка.
Шест минути. Целият инцидент — от идването на жертвата до организираното бягство на похитителите от мястото на престъплението, включително разчистването на уликите — бе продължил шест минути.
Пръв наруши мълчанието съдия-следователят, все още опитващ се да премисли онова, което току-що бе видял.
— Но ако пътникът е убит, а не отвлечен, къде е трупът? — зададе той елементарния въпрос.
Леже бе този, който даде не по-малко елементарния отговор:
— Хвърлили са го в лайната.
Съдията не реагира.
Следващият, който се обади, бе Чико.
— Като цяло това е добре за нас — каза той на иврит.
Абади не отговори, потънал в мисли за неща като език и отговорност. „Това е добре за нас“. Представителят на израелската полиция очевидно не бе използвал „нас“ в характерното му представително значение, насадено в колективното съзнание на всички израелци. Под „нас“ не бе имал предвид държавата Израел, още по-малко израелския народ или общество, едва ли семейството на Янив Мейдан или дори „нас“ като едно по-общо, абстрактно чувство на солидарност. А просто „нас“, групата разследващи. Или още по-точно, „мен“ — т.е. себе си. Това е добре за нас.
— И как по-точно е добре? — попита Рон Барак.
Абади също бе любопитен да чуе отговора.
— От записа е очевидно, че не са го убили, понеже е израелец; та те дори не знаят кого са убили. Най-вероятно са искали да ликвидират някой друг. Дотук добре. Хайде сега бързо да напишем един доклад, че става дума за обикновен криминален инцидент със сгрешена самоличност. Нищо не е станало.
Нищо не е станало. Мечтата на всеки полицай.
— Как така нищо, след като имаме израелец, убит в Париж? И как така е добре за нас, ако са искали да убият друг израелец? — попита Абади.
— Сам чу: на този терминал по едно и също време са кацнали четири полета. Какво общо имат с нас тези китайци, каква е вероятността да са свързани по какъвто и да било начин с Израел? На мен това повече ми прилича на разчистване на сделки между наркопласьори, вероятно с мароканци. Веднага след „Ел Ал“ е кацнал самолет на „Еър Мароко“. Нищо не е станало. Смятам да кажа на французите „сбогом“ и да отида в офиса да си напиша доклада.