— Чакай, трябва да съгласувам със заместник-министъра на отбраната.
— Да пази господ! Ти комуникираш само с полицията. Само това ни липсва, той да ни се пречка.
— Но само преди час казахме на всички телевизии, че става дума за незначително битово престъпление! — напомни им говорителят.
— Междувременно е постъпила нова информация — каза миролюбиво американецът. — Инцидент, застрашаващ националната сигурност, с любезното съдействие на фризьорски салон „Александър дьо Пари“. Да вървим, губим време!
21
Навремето, когато баща ѝ я водеше тук, грозният мол на успоредната улица още не беше построен, нямаше пътни знаци и нищо не подсказваше, че тук има военна база. Идваха с колата в Северен Тел Авив по един полускрит в тревата път, покрай ягодови полета, където сега се намираше офицерският паркинг.
Това винаги ставаше по здрач, на отиване за школата по балет или за да преспи тя при някоя приятелка. След няколко остри завоя, на които главата ѝ се удряше в покрива на колата от дупките по пътя, пред очите ѝ се изправяше джунглата — фантастична плетеница от десетки антени, сложни като мрежи на космически паяци.
Ориана можеше да ги гледа с часове, но баща ѝ обикновено я оставяше в колата пред осветената джунгла за не повече от десетина минути и се връщаше, винаги без куфарче и документи в ръце. Беше приел доклада на подчинените си и им беше дал съответните нареждания. Когато стигнеха до школата по балет или дома на съученичката, тя едва се сдържаше да не им разкаже за тайната на баща си, там, сред ягодовите полета, северно от Тел Авив.
Къде изчезват тези изумителни усещания, когато вече не си дете? Като ученичка в гимназията баща ѝ я заведе в Ню Йорк. В таксито от летището тя се подготвяше за знаменития изглед към Манхатън с небостъргачите, които толкова често бяха споменавали у дома. На излизане от скучния тунел Ню Йорк се извиси пред очите ѝ и всичко беше точно както ѝ го бяха обещали — красиво и загадъчно, плашещо и ослепително, — но въпреки това я обзе леко разочарование, защото пейзажът на Ню Йорк се оказа не чак толкова главозамайващ, колкото джунглата от антени върху зданието на 8200.
В онези години никой не го наричаше „8200“, най-малко от всички баща ѝ, за когото то си оставаше „Звеното“. В техния квартал, населен главно с професионални пилоти и военни, му викаха „секретната база“ или „щабът“. В деня, когато излизащият в пенсия командващ звеното се появи на корицата на „Йедиот Ахронот“, баща ѝ отказа да отвори вестника, като само ѝ повтаряше: „Виждаш ли, Ориана? Виждаш ли? Това е началото на края на тази страна“.
Тя вече се беше превърнала в експерт в измамите. Майка ми е горе. Мама ще се върне скоро. Мама е при баба. Мама умря. Мама е в болница. Мама е на конференция в чужбина. Мама ще се смее на всичките тия клюки, като се върне.
Напуснаха кибуца посред нощ. Баща ѝ караше, брат ѝ, облян в сълзи, беше отзад. Тя седеше до баща си. И остана до него през годините, защото баща ѝ така и не се ожени повторно. Семейството се премести по-близо до антените, в твърде голяма къща с нови мебели. Майка ѝ остана в стария им дом в кибуца с младия си любовник палестинец, който преподаваше арабски на хонорар. Точно като история от левичарски израелски учебник.
Когато Ориана се връщаше у дома на всеки две седмици, следите от присъствието му в къщата бяха налице — мъжки сандал под леглото, странни драсканици в бележника до телефона, афтършейв в банята, да не говорим за историята на браузъра на компютъра. Навън неодобрителните погледи на съседите бяха повече от показателни.
Не ѝ пукаше. Беше по-щастлива в базата, можеше да плува в морето, да си купува модерни дрехи, да излиза. Бащата ѝ, изглежда, не страдаше и това беше достатъчно. Но нещата се промениха драстично след три години. Баща ѝ беше най-сериозният кандидат за важен пост — ръководител на преместването на разузнавателния корпус в пустинята Негев.
И тогава учителят по арабски се върна в живота им. В секретна докладна записка до ръководството се обясняваше, че полковник Талмор е споделял съпругата си с млад израелец от арабски произход, чийто братовчед е заподозрян във връзки с терористична организация. Следователно е възможно терористи да са имали достъп до дома му, личните му документи, телефона му и всичко, което е занесъл вкъщи. „Ролята на звеното за контраразузнаване е да събира информация и да я предава на съответните органи в подходящия момент, но в крайна сметка решението е ваше“. Така завършваше записката, подписана от полковник Ротелман, който вероятно вече се гласеше да оглави разузнаването.